Джон Гришам - Обжалването

— Да се помолим мълчаливо — предложи рязко Уес.

Служителите на кантората се хванаха за ръце и се помолиха така горещо, както никога досега. Всемогъщият Бог получи множество различни молби, но общото в тях беше желанието за победа. „Всемогъщи Боже, нека след цялото това време и всички усилия, разходи, страхове и съмнения най-сетне да победим по Твоята воля. И спаси ни от унижението, фалита и всички мъки, които би ни донесла една неблагоприятна присъда.“

Второто обаждане на съдебния секретар беше на мобилния телефон на Джаред Къртин, главния адвокат на защитата. Мистър Къртин се беше отпуснал на коженото канапе, което ползваше под наем във временния си офис на Фронт Стрийт в центъра на Хатисбърг, на три пресечки от съда. Четеше някаква биография и спокойно отброяваше часовете, за всеки от които получаваше хонорар от 750 долара. Той прие съобщението, затвори телефона и каза:

— Да вървим. Съдебните заседатели са готови.

Бойците му, стегнати в тъмни костюми, се изпънаха и го последваха към съдебната зала, на път за поредната съкрушителна победа. Поеха с маршова крачка, без коментар и без молитва.

Съдебният секретар продължи да звъни по телефона — първо на останалите адвокати, после на репортерите — и след броени минути мълвата бързо се разпространи в града.

На един от последните етажи на небостъргач в центъра на Манхатън обзет от паника млад човек нахълта на сериозна среща и прошепна новината на ухото на мистър Карл Трюдо, който от своя страна веднага загуби интерес към обсъжданата тема, рязко се изправи и каза:

— Изглежда, имаме присъда.

После напусна стаята, прекоси коридора и влезе в огромния си кабинет в ъгъла на сградата, където си свали сакото, разхлаби възела на вратовръзката, застана до прозореца и се загледа в здрача, който се сгъстяваше над река Хъдсън. Не за пръв път си задаваше въпроса как е възможно съдбата на толкова голяма част от неговата империя да се озове в ръцете на дванайсет средностатистически провинциалисти от щата Мисисипи.

И въпреки че беше един от най-информираните хора в света, отговорът му убягваше.

Когато семейство Пейтън паркираха на улицата зад сградата на съда, към нея от всички страни вече се стичаха хора. Двамата останаха в колата, като се държаха за ръце. През последните четири месеца бяха внимавали да не се докосват, когато са близо до залата. Някой можеше да ги види — съдебен заседател или репортер. Трябваше да се държат възможно най-професионално. Фактът, че бяха женени и работеха заедно, все още се струваше любопитен на повечето хора, затова мистър и мисис Пейтън се опитваха да се държат един с друг като адвокати, а не като съпрузи.

Така че по време на делото двамата се докосваха твърде рядко — както в съда, така и извън него.

— Какво мислиш? — попита Уес, без да поглежда жена си.

Сърцето му биеше лудо, а по челото му беше избила пот.

Не спираше да стиска волана с лявата ръка и да си повтаря, че трябва да се успокои.

Да се успокои. Много смешно.

— Ужасно ме е страх — отвърна Мери Грейс.

— И мен.

Настъпи дълго мълчание, в което и двамата дишаха дълбоко. На улицата пред тях микробусът на един телевизионен канал едва не уби на място някакъв пешеходец.

— Ще оцелеем ли, ако загубим? — попита тя. — Това е въпросът.

— Трябва да оцелеем. Нямаме друг избор. Но ние няма да загубим.

— Точно така — каза тя. — Да вървим.

Двамата се присъединиха към малкия си екип и всички влязоха заедно в съда. Клиентката им, ищцата Джанет Бейкър, ги чакаше на обичайното място на първия етаж до автоматите за безалкохолни напитки. Когато видя адвокатите си, тя избухна в плач. Уес я хвана за едната ръка, а Мери Грейс за другата, за да й помогнат да се изкачи по стълбите към голямата съдебна зала на втория етаж. Можеха направо да я носят. Джанет тежеше по-малко от 45 килограма и по време на процеса беше остаряла с пет години. Страдаше от депресия, често в изострена форма, и въпреки че не беше анорексичка, понякога просто забравяше да се храни. Беше само на трийсет и четири, но беше погребала съпруга и детето си и беше преживяла едно дълго и ужасно дело, за което вече тайно си мислеше, че не е бивало да започва.

В съдебната зала цареше такава тревога, все едно предстоеше бомбардировка и сирените не спираха да вият. Десетки хора сновяха напред-назад, търсеха свободни места за сядане или притеснено разговаряха помежду си, а очите им не спираха да шарят наоколо. Когато Джаред Къртин и екипът му влязоха от странична врата, всички се вторачиха в Джаред, сякаш подозираха, че знае нещо повече от тях. Ден след ден в продължение на изминалите четири месеца той беше доказвал, че умее да вижда в бъдещето, но точно в този момент лицето му беше безизразно. Адвокатът и помощниците му мрачно заеха обичайните си места.