Джон Гришам - Обжалването

В събота сутринта около масата се виждаха по-малко костюми и вратовръзки. Дори съдия Розентал беше облечен по-спортно, с черна трикотажна риза и сако. Когато неспокойните адвокати най-сетне заеха местата си и млъкнаха, той откри срещата с тържествен глас, с който сигурно беше председателствал много съдебни процеси.

— Предлагам да започнем със смъртните случаи и да ги проверим един по един.

От гледна точка на евентуалното извънсъдебно споразумение всички смъртни случаи бяха различни. Децата струваха много по-малко от възрастните, защото нямаха професионална биография и доходи. Младите бащи бяха най-скъпи, защото се пресмятаха загубите от всичките им бъдещи заплати. Някои от мъртвите бяха страдали в продължение на години, други си бяха отишли бързо. Всички имаха различни медицински разходи. Съдия Розентал предложи друга скала за оценяване, която също беше произволна, но поне щеше да им позволи да започнат отнякъде. Според нея най-скъпите случаи щяха да бъдат оценявани с 5, а най-евтините (децата) — с 1. На няколко пъти се налагаше да обявява пауза, за да успокои присъстващите адвокати на ищците, които имаха различни възражения срещу тази система. Когато най-сетне всички се съгласиха с нея, започнаха с Джанет Бейкър. Тя получи оценка 10. Следващият случай беше на петдесет и четири годишна жена, която беше работила на смени в пекарна и беше починала след битка с левкемия, продължила три години. Тя получи оценка 3.

Докато напредваха със списъка, всеки адвокат имаше възможност да представи своя индивидуален случай и да пледира за получаването на по-висока оценка. През цялото време Джаред Къртин не подсказа по никакъв начин каква е сумата, която е упълномощен да плати за всеки смъртен случай. Мери Грейс не откъсваше очи от него, докато другите адвокати разговаряха помежду си. Лицето и жестовете му не издаваха нищо друго, освен дълбока концентрация.

В 2:30 ч. приключиха с I категория и продължиха с по-дългия списък от жертви, които все още бяха сред живите, но се бореха с рака. Оценката на техните случаи беше по-сложна. Никой не можеше да определи още колко ще живеят или колко ще страдат. Никой не можеше да предвиди вероятността от фатален край. Някои от тях щяха да извадят късмет, да се преборят с рака и да оживеят. Дискусията се разпадна на отделни разгорещени спорове и понякога се случваше дори съдия Розентал да се обърка и да не може да предложи разумен компромис. С напредването на времето Джаред Къртин започна да проявява признаци на напрежение и досада.

Вече наближаваше 7:00 ч. вечерта и работният ден милостиво отиваше към края си, когато Стърлинг Бинц не успя да се сдържи повече. Той се приближи до масата откъм далечния край, срещу съдия Розентал, и грубо обяви:

— Не знам още колко ще изтърпя да седя и да гледам това упражнение. Тук съм от два дни, а все още не съм получил възможност да се изкажа. Което, разбира се, означава, че моите клиенти са пренебрегнати. Стига толкова. Представлявам колективен иск от над триста жертви, а вие, изглежда, сте твърдо решени да не им обръщате внимание.

Уес понечи да отговори, но размисли. Нека да си приказва. И бездруго всеки момент щяха да свършат.

— Вие ще обърнете внимание на моите клиенти! — извика Бинц и всички притихнаха.

В гласа му имаше налудничава нотка; още по-ясна бе тя в погледа му и вероятно беше най-добре да го оставят да се изкаже, за да изпусне парата.

— Клиентите ми са преживели големи страдания и продължават да страдат. А вие изобщо не се интересувате от тях. Не мога да стоя тук вечно. Утре следобед трябва да съм в Сан Франциско за друго извънсъдебно споразумение. Завел съм колективен иск срещу слабителните лекарства на компанията „Шмелцер“ от името на осем хиляди души. И тъй като всички тук, изглежда, нямат нищо против да си бъбрят за всякакви други неща освен за пари, нека аз да ви кажа какво искам.

Това ги накара да му обърнат внимание. Джаред Къртин и момчетата с парите изправиха рамене и се заслушаха по-внимателно. Мери Грейс не изпускаше Къртин от поглед. Ако този откачалник Бинц наистина хвърлеше някаква сума на масата, тя искаше да види реакцията на техният противник.

— Отказвам да сключа споразумение за моите случаи за по-малко от сто хиляди долара на човек — обяви Бинц със злобна усмивка. — Може би и повече, в зависимост от клиента.

Лицето на Къртин беше застинало като маска, но то почти винаги изглеждаше така. Един от съдружниците му поклати глава, а друг не успя да сдържи една глуповата усмивка. Двамата представители от „Крейн Кемикъл“ се намръщиха и се размърдаха на местата си, което очевидно беше знак, че смятат искането за абсурдно.