Робин Кук - Допустим риск

— Както гледам, има някои неща, които не е зле да обсъдим. За жалост половината час изтече. Иска ми се да можех да ти отделя още време, но тъй като се обади в последния момент, не разполагам и с минута повече — отвън сигурно вече чака следващият пациент. Но ти все пак си помисли как би желала да живееш занапред.

Ким се изправи. Погледна си часовника, смаяна колко бързо са отлетели минутите. Благодари на Алис.

— Чувстваш ли се потисната? — погледна я лекарката. — Бих могла да ти предпиша малко ксанакс, ако смяташ, че има нужда.

Ким поклати глава.

— Не, благодаря, добре съм. Пък и са ми останали няколко хапчета от онези, които ми даде преди години.

— Звънни, ако искаш да си запишеш час — рече психоложката и двете сърдечно се сбогуваха.

Във влака за Салем, докато гледаше как пейзажите преминават покрай прозореца, Ким обмисли съвета на психоаналитичката и реши да поговори с Едуард. Никак нямаше да и бъде лесно — подобни обяснения я притесняваха неописуемо. Пък и Едуард беше изнервен до краен предел и едва ли сега беше най-подходящият момент да си изясняват личните отношения и да решават дали и занапред да живеят заедно. Въпреки това Ким беше наясно, че трябва да се престраши и да поговори с него, докато нещата не са се задълбочили още повече.

Вече в колата, на път от гарата към имението, тя погледна към лабораторията и неудържимо и се прииска да е по-самоуверена, да отиде още сега при Едуард и да настоява да поговорят незабавно. Знаеше обаче, че това не е по силите и. Нещо повече дори, бе наясно, че няма да набере смелост дори и Едуард да се прибереше по някое време следобед в къщата, освен ако той не направеше нещо, с което да и вдъхне увереност и смелост да подхване такъв разговор. Донякъде примирена, младата жена осъзна, че е принудена да чака кога Едуард ще е в настроение да обсъждат отношенията си.

Тя обаче не го видя нито в петък, нито целия ден в събота. Той се бе прибрал посред нощ и бе излязъл още по изгрев слънце. Мисълта, че трябва да всяка цена да разговаря с него, я потискаше като буреносен облак и тя почувства, че става още по-напрегната.

В неделя сутринта, колкото да прави нещо, Ким отиде в замъка и се зае да подрежда архива. За това не се искаше кой знае какво усилие, работата я поуспокои и за няколко часа я отклони от тревогите и. Към обяд обаче стомахът и напомни, че е минало доста време от сутрешното кафе и купичката студени овесени ядки.

Ким излезе от сумрачния замък и застанала на мостчето над рова, зарея поглед към есенния пейзаж наоколо. Дърветата вече се бяха обагрили в златисто, но още бяха далеч от великолепието, което щеше да настане след няколко седмици. Чайките се рееха високо в небето и се гонеха лениво с вятъра.

Ким плъзна поглед по границата на имението и по-нататък, към виещия се път. Съгледа в сянката на дърветата предницата на автомобил.

Стана и любопитно кой е спрял там и забърза през моравата нататък. Щом се приближи, се запромъква предпазливо отстрани на колата, за да види шофьора. С изненада разпозна Кинард Монихан.

Щом я забеляза, той скочи от автомобила видимо притеснен. Ким не си спомняше някога да му се бе случвало такова чудо — Кинард да се смути, та чак и да се изчерви…

— Извинявай! — гласът му прозвуча приглушено. — Само не си мисли, че съм някакъв любопитен нахал, седнал тук да дебне. Всъщност събирах кураж, за да дойда в къщата.

— От какво толкова се притесняваш? — учуди се младата жена.

— В последно време се държах доста отвратително… — заоправдава се Кинард.

— Е, било, каквото било — великодушно се усмихна Ким.

— Да, но… Все пак се надявам да не преча?

— Изобщо не пречиш — увери го тя.

— Следващата седмица приключвам с дежурството в местната болница — поясни лекарят. — Двата месеца отлетяха много бързо. След седмица, смятано от утре, се връщам в университетската болница в Бостън.

— И моята почивка приключва — каза Ким и го погледна очаквателно. Питаше се какво ли го е довело тук.

— Минах няколко пъти покрай имението — призна си Кинард, сякаш в отговор на незададения въпрос. — Но все ми се струваше неуместно да ти се изтърсвам ей така, а телефонът ти го няма в указателя.

— И аз на минаване край болницата понякога се питах какво ли правиш… — тя замълча неловко.

— Хубаво ли стана след ремонта? — поинтересува се Кинард.

— Виж сам — покани го Ким. — Стига да искаш, разбира се.

— Искам, и още как! — възкликна мъжът. — Хайде, качвай се. Ще те закарам.