Робин Кук - Допустим риск

Известно време Ким и Кинард само се гледаха.

— Съгласих ли се? Така и не разбрах — подхвана първа младата жена.

— Всичко се разигра доста бързо — призна Кинард, все още с озадачена физиономия. — Във всеки случай не сме застреляни и даже аз май съм поканен. На това му се вика „по-добрият вариант“ — той се засмя малко неловко.

Ким отиде на прозореца и загледа как Едуард и кучето пресичат моравата. Едуард му метна пръчка — да я погони.

— Той се държи доста по-свободно, по-самоуверено и дружелюбно, отколкото навремето, когато работех в неговата лаборатория — продължи Кинард. — Повлияла си му положително. Преди години беше такъв един скован, сериозен… абсолютен сухар. Всъщност какво да увъртам, направо си беше един вечно отвеян мухльо.

— Работи над голям проект — поясни Ким. — Товари се много, но и постига много, затова наистина има друго самочувствие. Напоследък е под голяма пара… Още гледаше през прозореца. Едуард и Бафър се забавляваха неописуемо с пръчката.

— Никога не знаехме какво ще го прихване в следващия момент — замислено продължи Кинард, все още раздвоен между спомените и впечатлението от неочакваната среща.

Ким се извърна към него. Поклати глава и притеснено разтърка чело.

— В какво пак се забърках! — завайка се тя. — Не ми е особено приятно, че колегите на Едуард ще живеят в замъка.

— Колко души са? — попита Кинард.

— Петима — отвърна тя.

— Замъкът празен ли е?

— Да, там не живее никой, ако ме питаш това — рече младата жена. — Но инак не е празен. Искаш ли да го видиш?

— С удоволствие.

Пет минути по-късно Кинард стоеше насред балната зала с висок таван. Върху лицето му се беше изписало неверие.

— Сега виждам защо се притесняваш — поде той. — Тук прилича на музей. Мебелите са невероятни, а колкото до пердетата, никога не съм виждал толкова много.

— Шити са през двайсетте години на века — поясни младата жена. — Казвали са ми, че платът е дълъг хиляда метра.

— Цял километър! — ахна смаян Кинард.

— Ние с брат ми наследихме замъка от дядо — продължи Ким. — Нямаме никаква представа какво да правим с всичко това тук. И все пак се притеснявам какво ще кажат баща ми и брат ми, задето съм пуснала вътре петима непознати.

— Я да видим къде ще живеят — предложи Кинард.

Огледаха крилата. Всяко имаше свое стълбище и входна врата и по четири стаи.

— Както гледам, няма да се налага да влизат в основната част на къщата — изтъкна Кинард.

— Прав си — съгласи се Ким.

Стояха в една от стаите за прислугата.

— Може би е излишно да се притеснявам. Тримата мъже могат да спят в това крило, а жените — в крилото за гости. Ким надзърна в банята.

— Леле! — възкликна той. — Я ела насам, Ким!

Тя отиде при него.

— Какво има?

Той и посочи тоалетната.

— Няма вода — поясни.

Надвеси се над мивката и завъртя крана. От него не потече нищо.

— Явно има повреда.

Провериха и другите стаи в крилото за прислугата. Вода нямаше никъде. Отидоха и в крилото за гости, там обаче всичко беше наред — повредата беше само във второто крило.

— Ще се обадя на водопроводчика — каза Ким.

Излязоха от крилото за гости и отново прекосиха централната част на къщата.

— Институтът „Пийбоди-Есекс“ ще хареса постройката — отбеляза мъжът.

— На драго сърце ще сложат ръка на архива във винарската изба и на тавана — вметна Ким. — Задръстени са със стари писма и документи отпреди триста години.

— О, трябва на всяка цена да ги видя! — възкликна Кинард. — Може ли?

— Разбира се. Тръгнаха в обратната посока и се качиха по стълбите на тавана. Ким отвори вратата и с театрален жест махна на Кинард да влезе:

— Добре дошъл в архивите на Стюартови.

Кинард тръгна по пътеката в средата, като оглеждаше кантонерките, сандъците и кашоните. Поклати глава. Беше смаян.

— Навремето, като малък събирах марки — подхвана той. — Само да знаеш колко съм мечтал да намеря място като това — истинска съкровищница!

— В мазето има още толкова — допълни домакинята — стана и приятно, че Кинард е изумен.

— Ако ми падне, няма да излизам един месец оттук.

— Може да се каже, че аз вече прекарах сред архива един месец — каза тя. — Издирвах материали, свързани с една от моите прапрабаби — Елизабет Стюард, пострадала по време на лова на вещици през 1692 година.

— Ама наистина ли? — не повярва мъжът. — Това ми се струва невероятно. За мен е страшно интересно — може би не помниш, но преди медицината съм завършил история на САЩ.