Морис Уест - Арлекин

Бях толкова ядосан на Джордж Арлекин, че едва му махнах на алеята. Сюзън се бе замислила за него и се бе натъжила, което ме ядоса още повече и развали отличната вечеря. Накрая тя бе решила кракът й да не стъпи в Ню Йорк. Предпочиташе да се върне в Женева, да оправи бюрото си, да напусне и да прекара лятото боса в Сардиния.

Тогава, докато седяхме навъсени и нещастни и пиехме кафе, се сетих за Франсис Ксавиер Мендоса и му се обадих, преди да съм се разколебал. Беше прочел статиите в пресата. Цялата афера била отвратителна и мръсна. Както винаги, сърцето и домът му бяха отворени. На сутринта щял да се изкачи при лозята. Защо не отидем и прекараме един ден и една нощ в имението, да пием хубаво вино и да поговорим за обикновени неща. Благослових го и приех с удоволствие. Сюзън прояви толкова ентусиазъм, сякаш бе поканена в моргата. Моите приятели си били мои. Нейният живот си бил нейна работа. Предпочитала да прекара сама останалата част от вечерта. Не бе ядосана, бе любезна и категорична. Целуна ме небрежно по челото и ме остави да се присъединя към останалите самотни мъже в бара.

Саул Уелс ме потърси около полунощ. Каза, че е капнал от умора. Личеше му. Покатери се на един висок стол, поръча си голяма водка с лед и погълна половината на един дъх. После ми съобщи новините. Беше открил Алекс Дагън.

— Къде, за Бога?

— Няма да повярвате, в болница — луксозна частна клиника в Сан Диего.

— Какво му има?

— Нищо.

— Не разбирам.

— Сам е отишъл там; каза, че искал пълни медицински изследвания и неколкоседмична почивка след дълго и изтощително делово пътуване. Настанил се е в самостоятелна стая, заобиколен от книги и обожаващи го сестри.

— Как, по дяволите, го откри?

— Опит и малко късмет. Обикновено се обаждаме само на болниците, които приемат пострадали при произшествия. После си спомних един случай миналата година, когато човекът изчезна за шест месеца, като се местеше от клиника в клиника. Те имат легла, ако вие имате парите. Ще ви осигурят всякакъв вид изследвания, специални диети, тестове за стерилитет — всичко, което сте в състояние да платите. Познавам една писателка, която влиза в болница, за да пише книгите си. Казва, че е прекрасно: никаква домакинска работа, никакви разправии с прислугата, може да носи всичките си хубави дрехи, а когато приятелят й дойде на свиждане, слагат на вратата табелка: „Влизането забранено“. Както и да е, започнах да въртя телефони — и го открих на четвъртия опит.

— Говори ли с него?

— Не. Исках указания. Вашият мистър Арлекин ми натри носа сутринта. Отсега нататък ще се придържам към инструкциите. Трима души наблюдават мястото денонощно… Надявам се разбирате какво ще ви струва това?

Когато му съобщих какво се е случило в негово отсъствие, той подсвирна тихичко от радост.

— Хей! Това момче си го бива. Сега да видим какво ще правим. Не можем да го отведем с нас. Това е отвличане. Ако той напусне, ще го проследим и може пак да го загубим. Трябва да направим следното: да се обадим на ФБР, да разберем кой замества Майло Фром и да оставим случая в неговите ръце. Поръчайте ми още една водка, а аз ще телефонирам още сега. Ох! Ако Дагън се изплъзне този път, ще вляза в психиатрия.

Той се върна, потривайки доволно ръце, а дребното му лице с остри черти сияеше.

— Чудесно, чудесно, чудесно! Висш приоритет! Поеха пълна отговорност. Ще съобщят на Фром в самолета. Техните агенти ще подменят моите веднага щом Сан Диего свика сбор… Сега, мистър Дезмънд, можем да си пийнем спокойно.

— А жената на Дагън?

— Какво тя?

— Не трябва ли да й кажем?

— Трябва. Предполагам, че някой ще го направи — но не и ние. Не, сър! Това, което не знае, не може да й навреди, а не може да навреди и на нас… Ще ви кажа нещо: в Калифорния вече нямам работа; в Мексико приключих…

— Но в Ню Йорк ви остава да проучите Ела Дийн.

— Това е безнадеждна следа, мистър Дезмънд. Съмнявам се, че ще постигнем нещо при положение, че Лемиц е мъртъв.

— Помислихте ли за Бърни Куниг?

— Как се сетихте за него?

— Ребрата още ме болят. Нашепват ми: „Лемиц — Куниг, Куниг — Лемиц.“ Какво ще изгубите, освен нашите пари?

— Прав сте, какво ще изгубя? Може би сега ни върви, а? Пийте, мистър Дезмънд, изоставате.

Легнах си късно, а рано сутринта Сюзън седна до мен, за да ми каже, че слънцето току-що било изгряло, птичките пеели и нямало нищо, което да желае повече от това да прекара деня сред винарите — е, почти нищо.

Франсис Ксавиер Мендоса ме погледна и заяви, че бих изплашил всеки с вида си. Учуди се как нормална жена можела да понесе да я видят с генетична грешка, на чиято физиономия са гравирани всички злини на света. Имал съм нужда от слънце, чист въздух и пълно опрощение на греховете, преди да ме допусне на разстояние една миля от безценните си лозя. Сюзън щял да посрещне с червена пътека и цветове на хибискус. Що се отнасяло до мен… Ай! Ако не хранел слаба надежда за моето спасение, щял да ме остави непокаял се и потънал в мрак.