Морис Уест - Арлекин

— Както кажеш, амиго.

— Добре! Сега ще пожелаем приятен ден на Поверело и ще те почерпя с вино, което би го накарало да слезе от пиедестала, ако можех да го убедя да го опита.

Вечерта, когато над земята пропълзя пустинният хлад, вечеряхме на свещи, обърнали поглед към долината, черните планински върхове и ярката луна, изкачила се над тях. Слушахме Сеговия и Казалс, след което Мендоса ни прочете някои от своите преводи. Нощта бе тиха и очарователна, и Сюзън изрече мисълта, която бе дошла и на двама ни.

— Жалко, че Джордж не е тук. Щеше да му бъде толкова приятно.

— Той е тук — отвърна сериозно Мендоса. — Той е в сърцата ви, а също и в моето. Това, което вършим, е израз на любов. Никой не е лишен от нея. Преди да си отидеш, Сюзън, ще ти подаря бутилка вино, което много ценя. Останали са ми само шест. Ти ще получиш една, но няма да я отвориш, преди да се съберете тримата и да я изпиете заедно. Пол ми обеща да остане с Арлекин. Мисля, че ти също трябва да останеш. А когато неприятностите отминат, смятам, че ти и Пол трябва да се ожените.

— Знам, че си внимателен — каза нежно Сюзън, — но защо се грижиш толкова за непознати като мен, като Джордж?

— Ще ти кажа — отвърна Франсис Ксавиер Мендоса. — Аз съм най-щастливият човек. Бог е направил лозята. Аз правя виното. Вие го пиете и то се променя във вас. Това е една прекрасна истина. Когато размишлявам върху цялостното й значение, се чувствам толкова щастлив, че ми се плаче… Това е връзката, която запазва разума и човешкото в нас. Премахнеш ли я, оставаме самотни и объркани. Разлееш ли виното на живота, ние оставаме прокълнати завинаги, като Каин в пустинята… Ставам бъбрив. Достатъчно! Приятен сън, приятели. Не би трябвало да го одобрявам, но го правя. Надявам се да се обичате щастливо под моя покрив…

На следващия ден се озовахме в друг свят. На летището в Сан Франциско цареше паника поради страх от бомбен атентат и всички полети закъсняха с час. Бяхме претърсени, вкарани в кошарата и задължени да идентифицираме багажа си, преди да бъде изнесен в чакалнята. Във въздуха витаеха напрежение и враждебност: чуваха се възбудени гласове, изнервени служители се опитваха да се разберат с пътници, чиито нерви бяха опънати до скъсване.

Когато най-после се качихме на борда, Сюзън се потопи в модно списание, докато аз се опитах да наваксам новините. Не бяха добри: криза в Англия, свързана с миньорската стачка и общите избори; японците се опитваха да разменят терористи срещу живота на персонала на посолството си в Кувейт; италианците бяха разположили танкове около Квиринал 46, а виетнамците претендираха за Парацеловите острови, за които никой не бе чувал, преди китайците да взривят една канонерка. Президентът се бе приближил с още няколко стъпки към лишаването от длъжност. Фондовите борси бяха в криза. Акциите на „Криейтив Системс“ бяха с тридесет процента под максимума. Нямаше нито дума за нас. Заплахата за обвинение в клевета бе направила редакторите предпазливи. Освен това при толкова нещастия обществеността бе уморена и се нуждаеше от нов стимулатор всеки ден. В Сан Франциско играеха нова игра. Казвате „добро утре“ на някой непознат, прострелвате го в сърцето и отминавате, като си подсвирквате.

Разлистих финансовите страници, за да видя с колко съм обеднял днес, когато зърнах едно кратко съобщение. Мистър Карл Крюгер от „Крюгер & Ко“, АД бе в Ню Йорк и бе отседнал в „Риджънси“. Показах го на Сюзън и решихме, че трябва да го поканим на вечеря. Старата мечка й допадаше, а можеше да понася и Хилде — освен ако Карл бе решил да изпробва способностите си в Ню Йорк. Надявах се да не се втурне да гуляе по „Бродуей“ и да си навлече неприятности.

Такеши си бе вкъщи и в добро настроение, макар и изпаднал в леко униние поради обстоятелството, че в Сан Франциско се бе разприказвал прекалено. Както и да е, след като се увери, че не го укорявам, той се оживи и надвисна над вечерята ми като ангел-хранител.

Сюзън се разположи удобно на дивана, усмихна ми се нежно и каза:

— Не можеш да се откажеш истински, нали?

— От какво да се откажа?

— От всичко това, а също и от свободата!

— Това предложение ли е?

— Не, cheri, това е академичен въпрос.

— Искаш да го обсъдим ли?

— Не и тази вечер. Прекалено добре ми е така.

— Ще отговориш ли на един мой въпрос? — Ако не е много труден.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Усмивката изчезна. Тя замръзна, загледана в сенките зад мен. После каза:

— Никога не сме говорили за това, Пол.