Морис Уест - Арлекин

Мисис Дагън приличаше на момичетата от рекламите на кухни: загоряла, страстна и влюбена в целия прекрасен свят, който без никаква причина внезапно се бе обърнал с главата надолу. Дори в страданието й имаше оттенък на наивно учудване — като Пепеляшка след полунощ, която се надява добрата кръстница да се върне. Арлекин бе любезен с нея, но документите, фактите и снимките бяха жестоко разкритие. Тя избухна в объркан, безпомощен плач и Сюзън трябваше да я отведе в спалнята, за да я успокои. От момента, в който тя се върна, започна инквизицията — студена и безмилостна, с блестящия Арлекин в ролята на Торквемада.

— Мисис Дагън, жена ми е мъртва — убита. Още четири човека, замесени в тази афера, също са мъртви. Вашият съпруг ще бъде следващата жертва, освен ако не го намерим бързо.

— Но аз не знам къде е! Трябва да ми повярвате.

— Мисис Дагън, позволете да ви обясня нещо. Тази измама е била извършена в Мексико. Съпругът ви не може да бъде съден тук за нея. Аз няма да повдигна обвинение срещу него в Мексико, ако получа неговите показания за човека, който го е накарал да я организира. Разбирате ли?

— Да.

— Вярвате ли ми?

— Искам да ви вярвам.

— Ако не ми повярвате, не мога да направя нищо. Посещението на клиента в Сан Диего рутинно ли беше или нещо особено?

— Рутинно. Той имаше месечно разписание. Сан Диего бе едно от обичайните му посещения.

— Добре. Той е вършел нещо обичайно. Преди да тръгне, направи ли нещо необичайно? Беше ли разстроен? Изтегли ли пари от банката…? Нещо друго?

— Не.

— Взе ли повече дрехи от обичайното?

— Не взе никакви. Това е еднодневно пътуване. Взе само бански и пешкир. Искаше да поплува на връщане.

— Къде плуваше обикновено?

— Ла Йола. Там се намира един мотел — „Синият делфин“. Имат басейн и морски плаж. Полицията вече провери. Не се е отбивал там.

— А парите?

— Поисках му, преди да тръгне. Имаше около сто и петдесет долара. Даде ми осемдесет и запази остатъка за себе си.

— А банковата ви сметка?

— Нищо необичайно. Но вече казах това на полицията.

— А други жени, мисис Дагън?

— О, това… — Тя успя да се усмихне едва-едва през сълзи. Нямаше нужда да го прави. Ние сме много освободени хора.

— Би ли избягал, ако е уплашен от нещо?

— Да, би могъл.

— Беше ли уплашен?

— Ако е бил, не съм забелязала.

— Преровихте ли книжата му?

— Той никога не ги държи вкъщи. Това му е принцип. Казваше, че домът е място за отмора. Негодуваше, ако трябваше да работи вкъщи.

— А писма, пощенски картички, сметки… такива неща?

— Четяхме ги, отговаряхме им и ги унищожавахме. Пазя сметките в една папка в кухнята.

— А документи — нотариални актове, акции, облигации?

— Съхраняваме ги в трезора на банката.

— Кой има достъп?

— И двамата.

— Кой държи ключа?

— Аз — единия, Алекс — другия, на ключодържателя си.

— Когато замина, взе ли ключодържателя?

— Разбира се. Носи го на златния ланец, който му подарих за рождения ден.

— Мисис Дагън, как се справяше Алекс с работата си?

— Отлично. Идния месец трябваше да стане регионален директор. Повишението бе пристигнало с резолюция от самия мистър Янко…

— Имате ли финансови проблеми?

— Никакви. Живеем добре, имаме пари в банката, нямаме дългове.

— И така — нямате финансови проблеми, с брака ви всичко е наред, със службата — също, но съпругът ви извършва престъпление в Мексико. Защо го е направил?

— Някой трябва да го е накарал.

— Това какво означава?

— Ами, някой от компанията.

— Кой?

— Не знам. Това бе още един от принципите на Алекс. Казваше, че разговорите за работа у дома водят до рак и коронарна тромбоза.

— Какво стана с десетте хиляди долара, които получи от Мария Гусман?

— Нямах представа за тях.

— Започна ли да харчи повече, когато се върна от Мексико?

— Не.

— Откога не сте отваряла сейфа си, мисис Дагън?

— Аз? О, година или повече. Ако ми потрябваше нещо, обикновено Алекс отиваше да го вземе.

— Мисис Дагън, нямам право да ви моля за това. Вие сте в пълното си право да ми откажете. Питам се дали бихте имала нещо против да го отворим заедно?

— Какво очаквате да намерите?

— Не зная, мисис Дагън. Правя догадки, както и вие. Но и двамата мислим за едно и също нещо: дали съпругът ви е жив или мъртъв.

— Не знам. Предполагам, че мога…

— Това е вашият сейф. Имате право на достъп. Ако смятате, че ви трябва закрила, мога да помоля да ви придружи агент на ФБР.

— Не! Не е необходимо. Сега ще отидем в банката.