Морис Уест - Арлекин

Докато чакахме Арлекин да свърши, двамата със Сюзи седяхме и водехме празния, изпълнен със спомени разговор, който следва всяка смърт. Отдавна бе изплакала сълзите си и като всички жени при всяко погребение тя трябваше да мисли за домакинството след това.

— … Надявам се да я погребем тук. В противен случай ще се проточи много. Ще имаме нужда от погребално бюро, Пол. Ще се заемеш ли с това? Поисках от доктора да ми даде успокоителни. Джордж ще има нужда от тях довечера. Ще останеш в неговия апартамент, нали, Пол? Аз бих го направила на драго сърце, но не е редно… Вероятно сега ще реши да приключи с всичко: да сложи край на целия мръсен бизнес и да се прибере вкъщи. Скоро ще бъде лято. Можеш да го вземеш на яхтата си… Трябва да опаковам дрехите й. За него би било мъчително да го направи… О, Пол, толкова ми е мъчно за него…

На мен не ми беше мъчно за него. Мразех го. Изкушавах се да му кажа, че сега разполага с още един труп, който да хвърли пред прага на Галвес. И защо не? Смъртта си прилича. Цветята ще поникнат от устата на Тони Тезориеро така, както и от мъртвата утроба на Жулиет Жерар. През цялото време мразех и себе си, защото аз бях храбрият войн с меден тромпет, който призовава героите на бой, а след това бди над телата на победените и прогонва лешоядите от техните кости.

Сюзън взе дясната ми ръка и я задържа между своите.

— Пол… моля те! Не се самообвинявай. Не обвинявай и Джордж. Можем само да извървим пътя, който сме поели. Моля те, cheri…!

Арлекин дойде и се присъедини към нас доста по-късно. Сега бе тих и спокоен като повърхността на езеро на лунна светлина. Благодари и на двама ни — от свое име и от името на Жулиет. Бе взел първите най-належащи решения:

— Ще я погребем тук. Пол, моля те да уредиш възможно най-хубавото погребение. Би трябвало да й се осигури църковна служба. Трябва да уведомим швейцарския посланик Хосе Луис, Педро Галвес и семейството му и служителите на банката. Сюзи, моля те, телеграфирай на клоновете да затворят за един ден и помоли местните директори да поместят некролози в печата. Вече съобщих на родителите й. После…

— Остави това, Джордж.

— Както кажеш, Пол.

— Ще повикам такси — обади се Сюзън.

— Ще се върна неща.

— Ще дойдем с теб.

— Не, благодаря ти, Пол. Предпочитам да остана сам.

— Джордж, наистина ли искаш Галвес да присъства на погребението?

— О, да! Той беше приятел. Той накара кардинала да отслужи молебен за оздравяването на Джули.

Ако имате избор — а в годината на убийците той става по-ограничен — моля ви, не умирайте в латински град. Документите, необходими, за да ви отпишат от живите, ще ви изпълнят с ужас и ще се излъчите, докато попълните и последния от тях. Бях принуден да се откажа от задължението си да уредя погребението на Джули и да го поверя на грижите на Хосе Луис Мирамон де Веласко, който го прие като свещен дълг, най-малкото като изкупление за вината си. Единственото, от което имал нужда, бяха подписите на Арлекин. Що се отнасяло до останалото, щял да осигури на мадам достойна церемония и тихо място за покой, близо до това на собственото му семейство…

После светът ни нападна още веднъж. Телеграмите бяха цял куп, а списъкът с телефонните обаждания — дълъг цял метър. Местните ни директори изпаднаха в паника. Борсата — в шок. Пресата настояваше за коментар и разяснение. Всички искаха да научат дали Джордж Арлекин е финансов гений или побъркан, луд за връзване. Докато Сюзън се занимаваше с телеграмите, аз се борех с операторите, телефонните шайби и часовите разлики, за да отговоря на най-важните обаждания. В Ню Йорк бе късен следобед. В Лондон вечеряха. В Европа бе време за кафе и коняк и телевизионните новини, и в същото време цените нарастваха, а шансовете за сносно оцеляване намаляваха и намаляваха. Току-що бях затръшнал слушалката за десети път, когато Сюзи донесе една телеграма: „Мисля, че имате нужда от мен… Майло Фром.“ Обадих се на Арон Богданович и му я прочетох. Коментарът му бе сух като пожълтели листа.

— Ако ви трябва, обадете му се. Въпросът е колко да му кажете.

— Само толкова ли?

— Утре заминавам за Ню Йорк.

— Тук не сме приключили.

— Ще приключим всичко в Ню Йорк. Обадете ми се, като пристигнете там.

Което оставяше отворен въпроса за Майло Фром. Първата ми мисъл бе да го отложа, докато Арлекин бъде в състояние да отговори сам. После реших да се обадя във Вашингтон и да проверя по какви правила ще играе Майло Фром. Ако те бяха по-свободни, можехме да си сътрудничим. Ако искаше да се прави на добрия съсед-полицай, нямаше да стане. Нямах нищо против полицаите, особено дружелюбните; единственият проблем бе, че те се задоволяват с много малко: законност и ред, и спокоен сън през нощта — което оставяше много нерешени въпроси и цяла клоака неправди, която вонеше под слънцето.