Морис Уест - Арлекин

— Какво ще стане с него сега?

— Това, което чухте, приятелю. Ще му бият последната инжекция: мехурче въздух във вената. Когато достигне сърцето, той ще умре.

Не можах да се въздържа да не възкликна от ужас. Богданович се обърна, за да възрази.

— Шокиран ли сте, мистър Дезмънд? Чухте го да казва, че убил двадесет и трима души. Мислите ли, че той може да бъде осъден единствено въз основа на думите му, които чухте в тази стая? Никога!… Освен това има нещо, което не знаете. Валери Халстрьом бе мой агент. Аз я обучих. Аз я внедрих. Тони Тезориеро я уби. Зъб за зъб, око за око. Такова е правилото. Знаехте го от самото начало. — После се обърна към Джордж Арлекин. — Този Педро Галвес, какъв е той?

— Приятел. Един от моите акционери.

— До каква степен е посветен в това, което вършите?

— До много голяма. Казах му за Алекс Дагън.

— Ах! Това е лошо.

— Жена ми също е негова жертва.

— Можем да го елиминираме, но ще изгубим брънка от веригата доказателства. Нека помисля върху това.

— Бих желал да му изпратя подарък.

— Какъв подарък, мистър Арлекин?

— Тялото на Тони Тезориеро. Можете ли да го уредите?

— Бих могъл, но няма да го направя — Богданович бе категоричен. — Разкажете ми нещо повече за Педро Галвес…

— От стар род, забогатял от рудници, властта го е направила високомерен…

— Но не и луд или глупав?

— Не.

— Тогава защо сключва контракти с наемни убийци — и защо не за себе си, а за Базил Янко?

— Нуждае се от милиони за нови фондове за развитие: рискови и дългосрочни кредити — и двата вида се получават трудно, а са и скъпи при сегашните лихви. Предполагам, че Янко му е обещал петродолари, веднага след като разреши проблема с нас…

— Което все още не обяснява, мистър Арлекин, защо потомствен аристократ като Педро Галвес ще има вземане-даване с човек като Тони Тезориеро.

— О, това е много просто. — Лицето на Арлекин се изкриви в гримаса на самоирония. — Сигурно го е поблазнило, както и мен. Има нещо екзотично в това да притежаваш личен екзекутор… Това е кралска привилегия. — Той подритна с върха на обувката си купчината банкноти. — Куп хартия купува смъртта на един човек.

— Това, което не може да ви купи — каза Арон Богданович, — е отлагането на вашата собствена.

Джордж Арлекин обмисли бавно думите, му. Не пролича дали е съгласен или не. Попита:

— Ако е бил Галвес, защо е дал истинското си име? Богданович се усмихна леко.

— Мистър Арлекин, забравяте, че това са професионални отношения. Те включват застраховка. Трябва да знаете дали другият има пари, за да изплати полицата.

В къщата има ли телефон? — попита Арлекин. — Бих желал да се обадя в болницата.

— Там, в ъгъла. Връзката е лоша. Въоръжете се с търпение.

Докато той набираше номера, двамата с Богданович излязохме навън и започнахме да се разхождаме заедно из вътрешния двор.

Богданович каза:

— Галвес е неприятна изненада. Той представлява заплаха и за Алекс Дагън, който сега става изключително важен. Трябва да решим какво да правим с него.

— Не смятам, че Арлекин е в състояние да взима решения.

— Не съм съгласен, мистър Дезмънд. Ако става въпрос за скрупули, сега той действа с една напълно нова система от ценности. Ако става въпрос за способността му да планира и осъществява стратегията, то уверен съм, че сега тя е нараснала, тъй като не е ограничен от морални задръжки. Това естествено ви безпокои. Вашият проблем, мистър Дезмънд, е, че сте объркан, смутен, полуубеден, полуневярващ — вечният опортюнист. Приятелят ви Арлекин е съвсем различен. Той се вкопчва в живота — или смъртта — с две ръце. Но аз разбирам съмненията ви. Приемам напразната саможертва. Арлекин ще се жертва в името на някаква цел. Когато тя бъде достигната и той осъзнае безсмислието… тогава какво? Това е въпросът, който си задавате, нали?

— Да, предполагам, че да.

— Не знам отговора, мистър Дезмънд. Нито пък трябва да го знам. И аз като Тони приемам контракта, изпълнявам го и се подготвям за следващата задача… А, мистър Арлекин? Свързахте ли се?

Джордж Арлекин стоеше на прага с пребледняло лице и безизразен поглед.

— Да, свързах се. Джули е умряла преди петнадесет минути. Казаха, че било коронарна емболия.

Арон Богданович ме стисна здраво за ръката и прошепна:

— Върнете го в града. Ще ви се обадя. Не мога да се занимавам със скърбящ съпруг.

Ще ви кажа сега, че скърбящият бях аз. Плаках до леглото й без никакъв срам. Наведох се и целунах студените й устни, сбогувах се и промълвих една заупокойна молитва. Арлекин стоеше строг, сдържан, безмълвен, в очакване да свърша. Какво се е случило между тях след това, дали е излял мъката си, или е ридал, не знам — а и това не ме интересуваше. Беше много странно, но смъртта й бе голямата смърт. Бях изпитал малката смърт на раздялата, патоса на „никога вече“, несбъднатата мечта. Освен това — мъртвите са щастливи, че никога не го узнават! — изпитах също и облекчение. Тя вече не можеше да страда. Бях освободен от робство, в което бях държан прекалено дълго, изкушение, което ме бе измъчвало все по-силно с всяка следваща година. Най-после бях свободен — макар и в студена и гола пустиня, аз бях свободен.