Морис Уест - Арлекин

— Ще успееш ли?

— Имаш ли ми доверие, Сюзи?

— Знаеш, че да. Никога не си ме наранявал, Пол. Имал си възможност да го правиш, но не си го правил. Защо питаш?

— Някой ден — ако той настъпи, това ще бъде скоро — може да се наложи да ме подкрепиш срещу Джордж не заради моето добро, а заради неговото. Ще го направиш ли?

— Първо трябва да знам защо?

— Може да се опита да убие Базил Янко.

Тя не показа никакъв признак на уплаха или изненада. Замълча за момент, след което каза:

— Точно това имах предвид. Никой от нас няма да бъде същият… Да, Пол, ще направя, каквото кажеш. Сега, моля те, поръчай ми бренди и нека сменим темата.

Останалото бе разговор за глупости: баналности и празни приказки. Останахме до късно и пихме прекалено много, а накрая бяхме абсолютно трезви. Когато се качихме горе и я прегърнах, за да я целуна за лека нощ, тя каза просто:

— Моля те, остани с мен, Пол. Не мога да понеса да остана сама тази нощ.

Тъжното бе, че аз исках да остана сам, но се срамувах да й го кажа. Любихме се нежно, тя не видя призраците, спотаили се в тъмните ъгли на стаята. После заспа на рамото ми, покрих я със завивките и прекарахме нощта един до друг: двама самотници, сгушени като малки деца в тъмната гора.

В девет сутринта, точна като смъртта, лимузината пристигна пред хотела. Отидохме със Сюзън в банката и взехме брезентовото чувалче, в което имаше четвърт милион долара. В девет и половина бяхме пред болницата. Арлекин ни очакваше на входа. Новините не бяха нито добри, нито лоши. Жулиет се държеше. Развила някаква следоперативна инфекция. Лекарите се надявали да се справят. Хирургът не бил недоволен. Имало стая, където Сюзън ще маже да почива и да чете. Ако Жулиет се събуди, щяла да я посети за няколко минути. Напуснахме района на болницата, измъкнахме се от капана на уличното движение и се насочихме на север по Булеварда на въстаниците.

Шофьорът бе възрастен, необщителен мъж с мургаво индианско лице. Все пак той се съгласи да ни каже, че целта на пътуването ни се намира на десет мили след Тула и че по пътя ще видим най-интересните паметници на древността: пернатите змии на Тенаюка, пирамидата на Санта Сесилия и Процесията на ягуарите. Преди Арлекин щеше да настоява да се покатери навсякъде. Сега седеше сляп и глух, свит в ъгъла, не искаше нищо друго, освен да се движим по-бързо и да се забавим колкото се може по-малко. Опитах се да го заинтересувам с пейзажа. Не успях. Предадох му разговора си със Саул Уелс, той измърмори одобрително и отново потъна в мълчание. Едва когато го попитах за Джули, той малко се пооживи.

— … Тя изглеждаше толкова бледа и малка, като восъчна кукла. Едва посмях да я докосна. Хранят я чрез системи, но тя се оплаква, че устата й е винаги суха… Питаше за теб, Пол. Казах й, че ще дойдеш, когато укрепне. Притесняваше се за детето. Чудех се дали да не го доведем тук заедно с бавачката. Докторът ме разубеди… Персоналът е много любезен. Идват на всеки половин час. Прекарах при нея по-голямата част от нощта. Чувствах се безпомощен, но когато се събуди, ме хвана за ръката. Дойде свещеник. Много млад. Искаше да я благослови. Казах му, че и двамата сме потомствени калвинисти. Отвърна, че единствено хората държали сметка и правели разлика… Позволих му… Много примитивно, но тя сякаш се почувства по-добре… О, Боже! Защо животът е такова богохулство?

Искаше ми се да му отговоря, но не ми достигаха съобразителност и думи. Лицето му отново се изопна и той потъна в мрачно мълчание.

След Тула започнахме да се изкачваме на северозапад по склона на трионообразно било и преминахме през почти отвесно дефиле, в края на което се разкри обширна кръгла равнина — кратер на отдавна угаснал вулкан. В центъра на равнината се намираше езеро, оградено от мочурища с тръстика, след които земята започваше да се издига и преминаваше в зелени ливади и тераси, засети с царевица и други култури. В подножието на далечния ръб на кратера се намираше хасиендата — продълговата ниска страда от дялан камък, с поляни и цветни градини отпред, а отстрани бяха разположени плевните и домовете на селяните, конюшните и кошарите за овцете и кравите. Хасиендата бе богата, уединена и феодална на вид, като древно херцогство, оцеляло през революциите, което продължава да не обръща внимание на демократите.

Арон Богданович ни посрещна на входа на къщата. Поздрави ни с няколко думи, отправени и към двамата, и ни разпита загрижено за Джули. После ни отведе в обширна стая с теракотен под и каменно огнище, пъстри черги и тежки мебели в испански колониален стил. Показа ни няколко редки артефакта от времето на толтеките 43, след което повика един прислужник и му нареди да ни донесе кафе. Обясни мъгляво, че имението принадлежало на приятели на негови приятели дипломати. Направи ми същото впечатление, както и в Ню Йорк, че той се обръща към Арлекин с уважение. След като ни поднесоха кафето, Богданович застана до каменната полица над камината и обясни целта на идването ни днес.