Морис Уест - Арлекин

— Искам да убиеш един човек в Ню Йорк. Можеш ли да го направиш?

Устните на Тони се разтеглиха в снизходителна усмивка, която разкриваше добро настроение.

— Вие плащате. Аз убивам. Това е сделката.

— Гарантираш ли резултатите?

— Това ми е работата. Досега съм извършил двайсет и три удара — всичките чисти.

— Каква е цената?

— Започва от двайсет бона и стига до петдесет, плюс разходите. Освен това плащате и застраховката.

— Това какво означава?

— Ако хлътна, плащате на адвокатите и по триста седмично на приятелката ми, докато съм вътре — ако вляза вътре.

— Откъде да знам, че няма да проговориш?

— Ако проговоря, ще наредите да ме убият, така че няма да проговоря. Трябва да знаете това или ме изпитвате? — Той се запъна на последните думи и в помътнелите му очи се появи объркване. — Това е… Това ме интересува. Кой ви насочи към мен?

Арон Богданович се усмихна търпеливо.

— Казах ти, Тони… Контрактът за Халстрьом. Жената в Ню Йорк.

— О, да… да. Русата курва. Възложиха ми го в Мексико Сити… Как се казваше онзи?

— Базил Янко.

— Не… Не! Нещо друго… Мексиканец… Ей, как така го познавате, а не знаете името му?

— Знаем го, Тони. — Богданович бе самата нежност. — Току-що ти го съобщихме. Опитваме се да проверим дали си толкова умен, колкото казваш?

Тони изглеждаше объркан и настроен враждебно, като замаян от удар боксьор:

— Какво означава това „умен“? Аз поех контракта.

Получих го за трийсет бона. Убих я. Това тъп ли ме прави или какво?

Ти току-що го доказа, Тони. Цената е била петдесет. Знам, защото Базил Янко ми го каза. Струва ми се, че някой ти е свил двайсет… Янко също няма да се зарадва.

— Porca madonna! След всичките тези години да измамят Тони Тезориеро! Окей. Веднага щом си тръгна оттук, ще уредя една лична сметка.

— Не и ако искаш тази работа, Тони. — Богданович се държеше с него като учител с нетърпелив ученик. От Ню Йорк са изпратили петдесет бона на човека в Мексико Сити. Ние знаем кой е той. Порядъчен е. Сигурно е използвал някого за посредник и той те е обрал… Това се опитваме да разберем.

Беше мъчително да го наблюдаваме как се опитва да се ориентира в спомените и мислите, разбъркани в черепната му кутия. Започна да разсъждава бавно, като отбелязваше събитията с пръсти.

— Окей, да започнем отначало. Един човек от Маями ми казва, че има приятел в Мексико Сити, който иска да обсъдим някакъв контракт — точно като вас. Пристигам. Срещам се с него. Приемам. Плаща ми. Не се срещам с двама — срещам се с един. Той е стар. Изглежда като дон, с бяла коса и зелен пръстен на кутрето — о, да! Спомних си — игла със смарагд, голям колкото лешник. Казваше се Педро Галвес, същото име, което ми дадоха в Маями. За него ли говорите?

— Именно. — В гласа на Арлекин не пролича никакво вълнение. — Педро Галвес.

— Приятел ли ви е?

— Вече не, Тони…

— Как ще си получа парите?

— Приеми моя контракт. И аз ще ти ги осигуря.

— Сериозно?

— Разбира се. Шейсет хиляди, плюс разходите, плюс застраховката. Ще обсъдим подробностите утре, когато си по-бодър и отпочинал. Ето парите. — Той се наведе, отброи пачките и ги побутна с крак. — Когато утре дойда пак, ще ти донеса твоите двайсет. Но ми трябва бележка от теб, за да ги взема.

— Каква бележка?

— О, нещо елементарно… „До Педро Галвес. Базил Янко ти е дал петдесет хиляди долара, за да ми платиш контракта за Валери Халстрьом. Все още ми дължиш двадесет. Предай ги на приносителя на бележката. Ако не, аз лично ще ги взема…“ После се подпиши. Как ти звучи?

— Чудесно, просто чудесно.

Арон Богданович му помогна да стане от стола, съпроводи го до писалището и застана надвесен над него, докато той преписваше бележката с бавния старателен почерк на дете.

После Арон Богданович я запечата в плик и го подаде на Джордж Арлекин. Попита:

— Доволен ли сте от Тони?

— Напълно.

— Желаете ли да узнаете нещо друго? — Не.

— Тони, сега трябва да си починеш. Това е сериозна работа — утре трябва да бъдеш свеж. Освен това е време за следващата инжекция.

— О, Боже! Вече заприличах на игленик.

— Тази ще бъде последната, Тони — весело каза сестрата.

— Окей! До утре тогава.

Той се наведе, събра пачките с банкноти и ги пъхна в ризата си, като в същото време се шегуваше нескопосано колко добре щели да се отразят на бъдещето му. После, ухилен и мърморещ, той излезе тромаво, облегнат на ръката на сестрата.

Арлекин се обърна към Арон Богданович и го попита: