Морис Уест - Арлекин

Джордж Арлекин бе готов и ни очакваше, когато Сюзън въведе Педро Галвес в стаята. Приветства го надуто и прочувствено.

— Скъпи Педро! Колко мило, че дойде! Не беше необходимо, но съм трогнат.

— Джордж, приятелю, какво мога да кажа? Какво мога да направя?

— Нищо, Педро! Присъствието ти е достатъчно! Алкохол, кафе? Не е ли странно как се връщаме към старите обичаи? Нареждаме храна и пиене за опечалените. Моля те, седни… Сюзън! Кафе за сеньор Галвес!

Педро Галвес се настани на един стол, скала на спокойствието в океан от мъка.

— Скъпи Джордж! Толкова силно вярвах, че това не може да стане.

— Всички вярвахме, Педро.

— Погребението? Вероятно бих могъл…

— Вече е уредено, благодаря ти. Ще бъде погребана тук, в твоя красив град. Винаги го е обичала.

— Джордж, това е убийство. Нещо трябва да се направи.

— Какво, Педро? Не мога да тръгна по улиците и да търся отмъщение и кръв. Предпочитам да я оставя да почива в мир.

— Разбирам, но това не е достатъчно.

— Нека първо да я погреба.

— Разбира се! Разбира се! Но трябва да стане тържествено, Джордж. Така е редно. Тук имаме приятели, клиенти. Те ще поискат да отдадат почит. Мога ли да ги доведа?

— Да, ако желаят да дойдат.

— Ти ще останеш ли след това?

— Мисля, че не за дълго. Необходим съм и на други места. Има хора, които зависят от мен. Все още съм нападнат. Трябва да продължа да се бия. Сега дори боят е нещо.

— Имаш ли някаква представа, Джордж — поне догадка — кой би могъл да направи това ужасно нещо? Кажи ми, ако имаш. Заклевам се в безсмъртието на душата си, че ще го открия.

— Педро, оценявам думите ти, но вече знам кой го е извършил.

— Съобщи ли на полицията?

— Не.

— А трябваше! Много е важно те да знаят.

— Исках да кажа първо на теб, Педро.

— Защо на мен?

— Защото имаш влиятелни приятели. Няма да позволиш подобно нещо да потъне в архива.

— Никога.

— Педро, ти трябва да знаеш как се чувствам. Ти обичаш жена си, сина си, дъщерите си…

— Да.

— Един ден ще трябва да кажа на сина си, че майка му е умряла, застреляна от убиец в Мексико. Сега той е съвсем малък, но един ден ще трябва да научи. После ще ме попита какво съм направил с човека, който я е убил. Какво ще му отговоря; Педро?

— Засега не си направил нищо.

— Засега. — Арлекин бръкна във вътрешния си джоб, извади плика с писмото на Тони Тезориеро и го подаде на Педро Галвес. — Прочети го, приятелю, и ми кажи какво да направя.

— Той е запечатан.

— Грешка. Отвори го, ако обичаш.

Педро Галвес пъхна дебелия си пръст и разкъса плика. Разгъна бележката и я прочете. Сгъна внимателно листа, сложи го обратно в плика и го подаде на Джордж Арлекин. Стана, опъна жилетката и закопча сакото си. После, без да трепне, си взе довиждане.

— Сеньор Дезмънд. Сеньорита, моля да ме извините. Джордж, знам какво представлява скръбта. Изпитвал съм я. Прощавам ти тази лоша шега.

— Преди да си тръгнеш! — Джордж Арлекин застана до вратата, опрян с едната ръка на рамката, а другата — вдигната, за да го спре. — Шегата още не е свършила. Където и да отидеш, ще бъдещ следен. Където и да отидат жена ти, синът ти или дъщерите ти — също. Някой ден един от тях ще бъде убит. На следващия ден — друг. Но не и ти, Педро Галвес — ти никога. Ти ще бъдеш недосегаем. Знаеш, че мога да го направя, защото самият ти го направи и защото днес аз подпомогнах смъртта на Тони Тезориеро. Знаеш, че ще го направя, защото самият ти ми каза: „Ако не убиеш звяра, няма да имаш месо за вечеря…“ Когато следващия път се обадиш на Базил Янко, му предай думите ми. Adios, amigo!

Педро Галвес стоеше изправен и непоклатим като стар дъб по време на буря. Каза мрачно:

— Мога да ти предложа по-добра сделка, Джордж.

— Знам, че можеш — отвърна Арлекин. — Седни и почни да пишеш. Сюзън, обади се на портиера и го помоли да намери нотариус.

Според официалното съобщение Педро Галвес умрял в леглото си между полунощ и изгрев-слънце на следващия ден. Известно бе, а и лекарят му го потвърди, че от доста време е страдал от остра сърдечна недостатъчност, подсилена от активния и изпълнен с напрежение живот. Погребаха го много по-тържествено в същия ден и в същото гробище като Жулиет Арлекин.

Нашето бе тъжна, кратка церемония, проведена на чужд език от неспокоен млад пастор от лютеранската църква — най-близката религиозна общност, която успяхме да открием в града на Девата от Гваделупа. Присъстващите бяха малко и всички, освен нас бяха дошли по задължение и се чувстваха неловко по време на службата, леко виновни, че предават една жена в ръцете на протестантския бог. Словото бе милостиво кратко: банални утешителни думи за тези, които я обичаха; бледо хвалебствие за тези, които никога не са я познавали.