Морис Уест - Арлекин

Освен това бях обезпокоен от изненадващата загуба на самообладание. Бяхме въвлечени в сложна и опасна стратегия. Все още бяхме на етапа на престрелки и след като нервите му изневериха толкова рано, то ние бяхме изложени на смъртна опасност. Дори Сюзън, търпеливата, благоразумната, бе загрижена. Усмихнатият весел джентълмен, когото обичаше толкова отдавна, сега бе мрачен и арогантен, нехаен към обичта, с която бе обсипан.

Жулиет се протегна през масата и сложи студената си ръка върху моята.

— Твой ред е, Пол.

— Извинявай. Бях на километри оттук. — Омръзна ли ти?

— Да, ако нямаш нищо против. — Изглеждаш много мрачен.

— Положението не е розово, момичето ми.

— Пол, моля те, не обвинявай Джордж. Втренчих се в нея, замаян от учудване.

— Трудно е да го разбереш, но искам да се опиташ. И на мен ми е трудно. Но днес трябва да го направя. Всички ние винаги сме идеализирали Джордж. Всичко му се отдава толкова лесно, никога не сме си задавали въпроса какво го прави толкова добър, поне аз не съм. Чу какво му казах в болницата: „Всичко е било дар, не си заслужил нищо.“ Не беше вярно… Когато той прави нещо, то трябва да бъде съвършено, толкова съвършено, че изглежда постигнато без никакво усилие и ние забравяме, че той е положил усилия. Езда, ветроходство, езици — винаги беше едно и също. Сега започнах да си спомням някои неща. Много преди да замине за Китай, той прекарваше нощ след нощ в упражнения над идеограми, говорейки напевния им език като оперен певец, който изпълнява гамата. Виждала съм го на езерото, сам, при силен вятър, пристегнат с въжета, да прави кръг след кръг със старата черупка. Когато го видиш как препуска в галоп, забравяш, че знае всичко за конете. Дълго време смятах, че всичко му идва като дар от бога. И когато го нараних, нямах представа колко дълбоко съм го засегнала… Сега той върши същото и е ужасно да го гледам. Но ме предупреди. Каза: „Бих могъл да стана най-големият пират след тях и да се усмихвам, когато избърсвам кръвта от сабята си.“ В момента той прави това. Отблъсква ни, защото любовта ни към него му връзва ръцете. Той загрубява, за да се превърне в това, от което се страхуваше. Каза ни истината. Ние просто бяхме прекалено слепи, за да я видим.

Това бе най-дългата реч, която някога бе произнасяла, и най-тъжната, която бях чувал. Тя бе признание за личен неуспех и предчувствие за нещастие далеч по-страшно от загубата на финансовата империя. Тя изразяваше невъобразима самота, самотата на заклинател, който по време на прогонването на злите духове знае, че самият той би могъл да бъде обладан от тях.

— … Пол, разбери, че не бива да го изоставяш. Каквото и да казва, каквото и да прави, ти трябва да бъдеш до него. Ти го обичаш, но не си му простил. Аз също го обичам, но сега той е далеч от мен и не знам дали ще успея да го върна отново. Може би накрая детето ще ни помогне. Може би дори Сюзън. Не, не клати глава. Винаги съм знаела, че е влюбена в него. И никога не съм могла да разбера как той не вижда това.

— Той беше влюбен в теб, Джули. И още е.

— Пол, ти не разбираш! — Сега тя бе отчаяна. Ръката й здраво стисна моята. — Той отхвърля любовта. Опитва се да я изтръгне от себе си, защото е навлязъл в нов свят, където въобще няма любов, а само алчност, подозрение и терор. Ти си съвсем друг човек, скъпи Пол. За теб животът е като стар костюм — носиш го с петната и всичко останало. Джордж не може да направи това. Никога не го е правил. При него няма средно положение… Знам, че ме обичаш, Пол. Умолявам те! Остани с него!

Все още търсех думи за отговор, когато кондукторът мина покрай нас и обяви предстоящото ни пристигане на „Юниън Стейшън“.

Във Вашингтон открих, че мургавата красавица е била мила с мен. Арлекин и Жулиет бяха настанени в обширен апартамент на петия етаж, където можеха да дадат прием на цял полк, ако пожелаят. За мен и Сюзън имаше две спални с обща дневна на долния етаж. Разположението бе важно. Бяхме далеч от семейните кавги. Сюзън имаше къде да работи. Можехме да се усамотим или съберем на приказка, ако пожелаехме. Управата на хотела ни бе изпратила шоколадени бонбони и цветя, а аз бях получил и екзотичен букет от „Бърнардз Блумз“. На бележката пишеше: „Добре дошъл във Вашингтон. Поздрави от Арон.“ Едва бях приключил с разопаковането на багажа, когато ми се обадиха по телефона с още един поздрав.

— Мистър Дезмънд? Тук е Арнолд, заместник-шефът на пиколата. Обаждам се да проверя дали сте получил цветята и съобщението?