Морис Уест - Арлекин

Ай-ай-ай! От всички говеда на света аз бях най-тъпото. От всички влюбени на света аз бях най-слепият. Бях държал тази жена в ръцете си нощ след нощ, месец след месец и не бях успял да открия талисмана, който да отвори пещерата със съкровища, където бе скрита обичта й. Е, вече го бях открил, но въпреки всичкото добро, което ми бе донесъл, можех да го хвърля в Потомак. 24Налях на двама ни по още едно и вдигнах изтъркан тост.

— Е, да пием за престъплението!… Чудя се докъде ще стигне?

— Докъде ще стигнеш ти, Пол?

— Или съвестта.

— Смяташ ли, че имам?

— Да, гузна.

— Това какво означава?

— Тя пречи на отношенията ти с Джордж, на отношенията ти с Джули… Не се ядосвай, cheri! Дълго време бяхме заедно. Беше, хубаво, но не бе най-доброто и двамата знаем защо. И двамата знаем какво не е наред в този брак. Ако той се разпадне, ти вероятно ще получиш Джули. Аз няма да получа Джордж. Аз съм просто част от мебелировката, която той вече не забелязва, а и освен това съм прекалено стара за любовна игра. Така че предпочитам да го виждам щастлив, отколкото нещастен.

— Предпочитам да виждам щастливи и двамата. Джули говори с мен във влака. Тя знае, че е извършила много глупости. Не знае как да поправи станалото. Мисля, че можеш да й помогнеш.

Тя поклати глава и каза спокойно:

— Не, Пол! Аз съм добрата мила Сюзи, но не съм чак толкова добра. Ако искаш да бъдеш верният рицар на Джули, аз ще ти ръкопляскам, ще те насърчавам и ще ти помогна да оседлаеш коня си. За останалото — не! Не! Не!… Поне съм местна мръсница. Имаш ли нещо против да ме заведеш на вечеря?

Джордж Арлекин ми се обади в осем сутринта. В девет и четиридесет и пет щял да излезе, за да посети посланика рано-рано. Би желал да се срещнем за обяд. Надявал се, че съм си отпочинал. Отпочинал си бях. Имал ли съм някакви новини от Ню Йорк? Никакви. Сутринта ще излизам и ще му докладвам в дванадесет и половина. Утрото не е ли прекрасно? Още не бях поглеждал навън, но бях радостен да узная, че в живота ми ще има и слънчев лъч. Добре тогава, до обяд… И да върви по дяволите, ако това бе всичко, което искаше да ми каже.

В съседната стая Сюзън печаташе писма с равномерния ритъм на добре смазана швейцарска машина. Надникнах зад вратата, за да й кажа „добро утро“. Тя ме поздрави вяло и продължи да пише. Почувствах се като последния оръженосец в процесията, който се влачи най-отзад, отритнат от останалите. Слязох долу във фоайето с надеждата да се запозная с Арнолд — помощник-шефа на пиколата. Заварих лудница, създадена от напускащи гости, всеки от които настойчиво искаше да получи сметката, да му вземат багажа и да му повикат такси. Излязох навън на слънце, взех такси до Тайдъл Бейсин, без да бързам, като всеки провинциален турист да побеседвам със стария Томас Джеферсън в неговата гробница сред черешовите дървета.

Ще ви открия една сантиментална тайна. Това е единственото място в Америка, което обичам истински. Това е единственият човек в цялата й бурна история, който предизвиква моето възхищение и макар и много рядко ме подтиква към размисъл. Откъси от неговия мъдър и либерален кодекс звучат в паметта ми по-дълго от острите звуци на моето собствено време. Той мразел „опасната лудост на спора“. „Ако за да попадна в рая, трябва да гласувам за някоя партия, по-добре въобще да не отивам там… Някои хора се отнасят към законите с лицемерна почит и ги смятат, също като свещения кивот на завета, за прекалено святи, че да имат нещо общо с тях…“ Предполагам, че като по-млад и по-непредубеден бях видял в него това, което открих — и загубих — в Джордж Арлекин: широта на възгледите, ум, чувство за хумор и дух, готов да приеме всички знания на човечеството.

Въпреки ранния час, по поляните имаше любовни двойки и аз им завидях. Бях благодарен, че гробницата бе празна, така че можех да размишлявам в пречистващата и изцеряваща самота на миналото. Жалко, че миналото принадлежеше единствено на онези, които са живели в него. Джеферсън е знаел и това: „Познавах добре тази епоха; принадлежах към нея и страдах за благото й. Родината й дължи много…“ Аз, Пол Дезмънд, принадлежах на моята епоха, възползвах се от нея и не заслужавах никаква награда. Щях да напусна това място и да отида на друго, където продаваха цветя, изпращаха поздравителни телеграми и устройваха убийствата на разни хора, когато те отваряха вратите, за да ги получат. Други времена, други нрави! Том Джеферсън е щастлив, че не бе доживял да ги види; в противен случай щеше да изгуби огромна част от благородните си илюзии.