Морис Уест - Арлекин

— Ще ви го разтълкувам, мистър Линдън. Това е начин за убийство. Оплитате човек в паяжината и го задушавате. Приятен ден, сър.

Никога не бях виждал Арлекин толкова ядосан. Беше пребледнял. Погледът му бе неумолим. Разхождаше се нервно из стаята, удряше дланта си с юмрук, изливаше порой от гневни думи, докато Джули и Сюзън стояха, потресени и безмълвни, на прага.

— … Аз съм възмутен. Карл Крюгер ми казва, че трябва да отлетя за Франкфурт… За какво? За да се обърна с молби към хора, които аз съм направил богати… за да им доказвам, че не съм нито престъпник, нито идиот!… Сега трябва да се оставим да ни тормозят бюрократи и агенти, уплашени като деца от шум в тъмното… Не! Не! Не! Ще се боря докрай… Джули, събирай багажа. Отиваме във Вашингтон. Сюзън, направи резервации за всички. Ще вземем влак. Запази…

— Почакай малко, Джордж! Аз ще направя резервациите. Такава е уговорката с Богданович.

— Направи ги тогава. Веднага! Сюзи, свържи ме с Хърбърт Бахман. Когато направиш това…

— Джордж, моля те! — Джули застана пред него и сложи ръце на раменете му, за да го успокой. — Сега ти ни тормозиш. Не ти отива. Престани!

Той бавно се овладя, а усилието не представляваше приятна гледка. Когато най-после проговори, гласът му бе остър и неестествен.

— Извинете, ако съм ви обидил. Искахте да се боря. Предупредих ви, че може да не харесате човека, който ще заживее в кожата ми. Сега аз трябва да се примиря с него. Имате избор.

Жулиет го гледаше втренчено, бледа и шокирана; после избухна в сълзи и избяга от стаята. Сюзън го погледна укорително и забърза след нея. Аз го нападнах:

— За Бога, Джордж! Беше жестоко от твоя страна.

— Така ли? Накрая ще й се стори като любезност. Вероятно и на теб, Пол.

Пътническата агенция „Анекс“ съвсем не се намираше на място, където очаквате да купите билети първа класа, камо ли да наемете луксозни апартаменти в „Ембъси Роу“. Тя заемаше стар малък склад в западнал квартал на Гринич Вилидж, със закачени с кабарчета плакати и мургава администраторка с рокля от груб плат и огърлица. Когато обаче се представих и споменах, че съм в бизнеса с цветя, мястото направо оживя. Тя се подмлади с десет години. Усмивката й обещаваше щастие. Във Вашингтон било лудница, но тя била сигурна, че ще уреди нещо: билетите за влака щели да бъдат доставени в хотела до един час; когато пристигнем, щяла да ни посрещне лимузина.

Другите условия отнеха повече време. Нашата връзка във Вашингтон щял да бъде някой си Курт Заперщайн, който също търгувал с цветя под фирмата „Бърнардз Блумз“. Той разполагал с широка мрежа за търговия по поръчка, така че комуникацията не била проблем. Веднага щом се настаним, трябвало да му съобщя номерата на стаите ни. Възможно било да имаме връзка и в „Ембъси Роу“, но за това Курт щял своевременно да ме уведоми. Той щял да отговаря за предаването на информацията на Арон Богданович. Едно малко предупреждение. Вашингтон бил чувствителен град, агентите били колкото глухарчетата по тревата, а мерките за сигурност — строги; заслужавало си да бъдем изключително предпазливи. Платих й с кредитна карта, насочих се към центъра на града и се прибрах в апартамента си.

Такеши ми се зарадва. Той също бил посетен от мистър Филип Линдън, който го разпитал за пощата. Знаел за нападението; искал да научи подробности. Това, което, изглежда, го интересувало най-много, били имената и описанията на хората, които са ме посещавали в последно време. Ядосал се, защото Такеши го оставил да стои на вратата, вместо да го покани вътре да си поприказват приятно.

Това, разбира се, бе голямата му грешка. Такеши изпитваше изключителна гордост от американското си поданство, но бе по японски чувствителен, когато станеше въпрос за нахалство и достойнство. Щом се почувстваше оскърбен, той решаваше, че не разбира прост английски, а още по-трудно му бе да говори смислено. Помненето на имена и лица ставаше абсолютно невъзможно. Така че мистър Линдън си тръгнал недоволен, без да научи почти нищо. След като аз заминавах, реших, че ще бъде разумно да изпратя Такеши на почивка за сметка на компанията. Племенникът му вероятно тъгуваше за него. Такеши се съгласи, че сигурно е така. Приготви моята и неговата чанти, след което напуснахме апартамента заедно.

Пътуването до Вашингтон бе мрачно и краткотрайно. Джордж седеше в единия край на купето и диктуваше писма на Сюзън. Аз седях в другия, пиех бърбън и играех руми с Жулиет. Тя бе спокойна, но бледа и замислена. Играеше с професионална концентрация и избягваше всеки разговор, с изключение на най-баналните неща. Бях доволен, че нямах нищо общо с това, което ставаше, а то съвсем очевидно бе семейна криза. Още бях сърдит на Арлекин. Бях засегнат от отношението му към мен като към някакъв член от свитата, кавалер, който трябва да успокоява жена му. Бях заложил цяло състояние, за да му помогна. Лично аз се бях изложил на риск. В сделката не влизаше и роля на изкупителна жертва.