Морис Уест - Арлекин

— Истината, Пол. Разследваме международна измама. Аз съм замесен, макар и да съм невинен. Бивша наша служителка — Ела Дийн, е умряла при автомобилна злополука и е оставила подозрително голяма сума пари. Смятам, че можем да добавим и това, че не възнамеряваме да приемем доклада, който оневинява „Криейтив Системс“ с единственото изречение, че техният персонал бил проверен и препроверен.

— Разумно ли е да повдигаме въпроса?

— Така мисля. Не обвиняваме никого. Изказваме логично съмнение. Можем да отидем още по-далеч. Ще посочим съвпадението с предложението на Базил Янко за поемане на контрол.

— Така се издаваме, Джордж.

— Виновен или не, Янко ще се обезпокои. ФБР също, защото Валери Халстрьом е имала достъп до тайни и е умряла от насилствена смърт.

— Веднъж разчуе ли се, може да се стигне до ограничаване на дейността ни.

— Защо, Пол? Ние действаме напълно в рамките на закона.

— Богданович трябва да бъде в течение; преди да кажем каквото и да било.

— Съгласен съм. Защо не му се обадиш сега?

— Трябва да използвам уличен телефон.

— Още е рано. Защо не се облечеш и не ме заведеш при Гъли Гордън? Можеш да позвъниш по пътя и ако Богданович е свободен, ще се срещнем довечера.

— А доклада на Мендоса?

— Ще го взема със себе си и ще го проуча. Когато не го ползвам, ще го оставям в трезора на банката. Не е нещо, което можеш да оставиш така. Особено сега…

Не можах да се въздържа да не се усмихна и да не го подразня.

— Бързо се учиш, Джордж!

За моя изненада той прие думите ми сериозно.

— Не… Винаги съм го знаел, Пол. Беше въпрос на лична суета да избягвам мошениците и измамниците, да се изолирам срещу злобата чрез изисканост, да препречвам пътя на насилието чрез стена от пари и привилегии. Докато вървях тази вечер по улиците, разбрах, че всичко това е било илюзия. Злото е реалност. То те дебне. То се крие в храстите. То напада собствения ти дом. Рано или късно ще трябва да се пребориш с него.

За мен моментът е настъпил. Радвам се, че отново сме приятели…

Отидохме при Гъли Гордън, поседяхме половин час, изпихме по две чашки и слушахме музика. Когато излязохме, отвън ни посрещна лимузина с шофьор. На задната седалка бе Арон Богданович. Насочихме се към центъра на града, площад „Вашингтон“, а след това отново към периферията, бавно, докато Богданович попиваше новините и ни даваше указания.

— Съгласен съм с вас, мистър Арлекин. Не си играйте игрички с ФБР. Дайте им цялата информация, която могат да получат от вашата документация. Не смятам, че ще навреди, ако изразите известно безпокойство от действията на „Криейтив Системс“. Мога да ви кажа, че ФБР също се безпокои. Но помнете, че сте чужденци; не разбирате американските начини на мислене и действие. Това е от полза, когато си имате работа с правителствени агенции… Единственото, което не трябва да споменавате, е връзката си с мен. О, те знаят, че аз съществувам! Политиката на администрацията облагодетелства Израел. Тъй като досега винаги съм оставал в сянка и от време на време съм им подшушвал някоя полезна информация, те не ме закачат. Но частна практика е нещо, което не биха ми позволили. Засега нямам особени новини за вас. Открихме таксито. Шофьорът призна, че е взел клиент. Откарал го е на терминала на TWA 22на „Кенеди“. След това, разбира се, нищо. Би могъл да вземе самолет на TWA. Би могъл да се върне обратно в града и да отиде на друг терминал. Няма как да научим. Както и да е, следим щателно пазара на убийства по поръчка… Работим и върху личния персонал на Янко — шофьора му, икономката, прислужничката, личната секретарка. Полицията разследва личния живот на мис Халстрьом. Един мой приятел ще ми снеме копие от делото в подходящ момент. Изисква се време, за да направи всичко както трябва. А, едно нещо, мистър Дезмънд. Онзи, със зеления корвет, който наблюдаваше апартамента ви…

— Бърни Куниг, какво той?

— Момчетата ми поговориха с него. Казал им; че негов приятел го наел, за да ви следи и докладва за движението ви.

— Кои е този приятел?

— Франк Лемиц. Шофьорът на Янко.

— Това е нещо. Можем ли да го използваме?

— Мислих върху това. Рисковано е, но може би си заслужава да опитаме. Защо не подхвърлите името при срещата си с Янко?

— С удоволствие.

— Нека аз да го направя — пожела Джордж. — Може да се окаже по-голяма изненада, отколкото очакваме. Нали в театъра казват, че на всяка шега трябва да се смееш два пъти.

— Три — каза Арон Богданович. — Но трябва да бъдете сигурен, че последният път няма да е за ваша сметка.