Морис Уест - Арлекин

Закъсняхме за вечерята в „Салвадор“, но не много. Сюзън бе там и аз я прегърнах и задържах малко по-дълго от обикновено, защото Арлекин не би го направил, а и тя като мен се нуждаеше от повече обич, отколкото получаваше. Докладът й от Женева не бе обнадеждаващ.

В „Юниън Бенк“ държали стриктно на правата си, били много прецизни относно положението си пред закона. Сметката на Арлекин е била открита според изискванията; всички преводи по нея били редовни; парите били изплатени в брой срещу подпис, който бил проверен. Отговорността на банката свършвала тук. Стига тази позиция да се възприеме от нас, те биха били щастливи да помогнат на уважаемия си колега по всеки възможен начин.

От швейцарската полиция също нямало особена полза. Те изследвали предполагаемия фалшив подпис, съпоставен с истински. Останали възхитени от майсторството на фалшификатора. Изтъкнали, че проследяването на пари в брой било много трудно и че те биха могли да бъдат изнесени съвсем легално от Швейцария. Положението на Арлекин било ясно, макар и не особено удобно; загубите били покрити, освен ако и докато трета страна не подаде официално оплакване, срещу него не може да бъде повдигнато обвинение.

Новините от бранша бяха злокобни. В града на Жан Калвин трудът бе свещен; парите бяха неговият плод; всичко, което хвърляше петно върху светостта на парите, биваше анатемосвано. Джордж Арлекин все още не бе отлъчен; външно не бе подложен и на критика. Но вътре, в самата Швейцарска банкова асоциация, вече се поклащаха глави и се шушукаше усилено. Засега не бяхме изгубили нито един клиент, но потокът от пари за инвестиране бе намалял значително.

Сюзън ни разказа всичко това в обичайния си сериозен, скучен стил, сякаш ставаше въпрос за бакалски стоки, а не за нещастия. Жулиет бе бясна, задраскваше име след име в списъка на приятелите си. Арлекин обобщи в кратко заключително слово:

— Едно нещо е ясно. Не можем просто да спечелим и да се върнем накуцвайки вкъщи. Нуждаем се от знамена и фанфари, а враговете ни да бъдат отъпкани в праха. Твърде късно е за риторика. Военният съвет ще започне в десет сутринта. Наспете се добре, деца. Приятни сънища!

Това бе любезно пожелание, но не ми донесе щастие. Веднага след като платих на таксито пред дома ми, от сянката изникнаха трима мъже и ме заобиколиха. Единият от тях каза:

— Трябва да ти предадем нещо от името на Бърни.

Друг ме удари с палка. Опитах се да отвърна, но те бяха професионалисти. Събудих се в собственото си легло с бинтовани ребра, болки в бъбреците, в присъствието на лекар и двама полицаи, които очакваха показанията ми.

Лекарят ме обнадежди. Имах само едно счупено ребро, повърхностни контузии и голяма подутина на главата. Останалата част от мен, каза той, била цяла, но ако съм почувствал, че ми се повдига, започна да дишам тежко или в урината ми се появи кръв, незабавно да му телефонирам. Даде ми хапчета и визитната си картичка и ми представи сметката за спешно повикване, която се оказа доста по-висока от тази за консултация в кабинета. Поръча ми да прекарам следващите няколко дни в пълна почивка, след което си тръгна, за да продължи своята.

Полицаите ми преразказаха накратко часовете, които ми се губеха. Такеши се връщал от нощна разходка из града и ме намерил на прага, свит на кълбо и в безсъзнание. Повикал полицията и лекар и междувременно ме измил и настанил в леглото. Сега, ако съм се чувствал по-добре, бих ли могъл да ги осведомя по-подробно? Чувствах се като прегазен от танк, но се опитах да им услужа.

Веднага се хванаха за името Бърни. Познавам ли някой, който да се казва така? Не. А името Бърни Куниг нищо ли не ми говори? Не. Трябва ли? Ами, снощи точно отсреща се натъкнали на мъж с това име. Някаква връзка? Никаква. Вероятно са ме сбъркали с някой друг? Сигурно. Често идвам в Ню Йорк, но не се движа в престъпни среди, което десетки мои приятели могат да потвърдят. Бих ли могъл да разпозная нападателите? Едва ли. Всичко стана толкова бързо. Да, обикновено е така. Бих ли проверил портфейла си? Проверих го. Не липсваше нищо. Е, добре, те ще напишат доклад. Ако си спомня още нещо, да се обадя на дежурния сержант в участъка. А, сега, мистър Дезмънд, наспете се!

Такеши ги изпрати, наля ми уиски за успокояване на болките, постави телефона до леглото ми, вдигна шум от загриженост и ме остави като Йов на гноището сам с нещастието си. Спах на пресекулки до седем сутринта, когато с големи усилия станах от леглото, за да проверя щетите. Гледката не беше приятна. Цицината на главата ми бе с размерите на яйце. Кокалчетата ми бяха ожулени, а с бинта около торса ми приличах на говеждо руло. Болеше ме всеки мускул, но поне можех да дишам, не ми се повдигаше и нямаше кръв. След като се измих и избръснах, се убедих, че ще живея, но се съмнявах дали си заслужава труда. Както и да е, след чаша кафе и сандвич реших да направя усилие. Обадих се на Арон Богданович и му разказах тъжната история на един schmuck на име Пол Дезмънд. Той каза, че ще дойде след двадесет минути и затвори.