Морис Уест - Арлекин

Прелистих едно списание за ветроходство и се отдадох на фантазии за пътуване по море с яхта от Европа до Карибите, от Панамския канал до Галапагос през Папеете, Тонга и островите Фиджи. Можех да го направя. Длъжен бях да го направя, вместо да се лутам из мръсотията на пазара. Можех да си взема отпуск от банката за една година, дори за две, ако пожелаех. Екипажът не беше проблем. Изборът за приятна компания бе богат. Джени Лейдъм бе свободен и имаше желание… Полет, може би… Но защо да се обвързвам? Защо да не сменям екипажа във всяко пристанище, след като продължителното люшкане по морето се замени със спокойствието на сушата… Събудих се от настоятелно звънене на вратата и се затътрих възмутено да отворя. На прага стоеше Джордж Арлекин и се усмихваше разкаяно.

— Обикалям от един час. Рискувах да не те открия вкъщи. Ако те нямаше, щях да ти оставя бележка.

— Влизай, за Бога! В този град никой не се разхожда нощем.

— Знам. Но трябваше да помисля. Днес се спречкахме, Пол. Не трябваше да го допускам. Извинявай.

— Няма нищо, Джордж. Моментът бе труден и за двама ни. Кафе?

— Да, моля. Не си излязъл.

— Менди е на опера. Покани ме на вечеря, но не ми се ходеше. Такеши е в депресия. Джули къде е?

— Чака Сюзън. Тя пристига с един от късните полети.

— Каза ли на Джули какво се е случило?…

— Да. — Той се усмихна по момчешки дяволито. — Чудеше се защо не си й казал на обяд. Мисля, че вече ти е простила.

— Надявам се… Виж, на фотьойла има един пакет. Това е досие на Базил Янко. Мендоса го изпрати от Калифорния. Защо не го отвориш и не го прегледаш, докато направя кафе?

През следващите десет минути се суетях из кухнята, доволен, че той бе дошъл, и обезпокоен, че бях премълчал за разговора си с Богданович. Не страхът бе причината, която ме бе възпряла. А засегнатото честолюбие и ревност, малкият триумф да притежаваш информация, която за момента на него му е било отказано да получи. Не бе лесно да се обясни, но засрамен от благородството на неговото извинение, бях длъжен да го направя. Той остана потресен от подробностите около смъртта на Валери Халстрьом, но не позволи да се самоунижавам.

— Не, Пол! Позволих да понесеш прекалено много за прекалено дълъг период. Ти си поел рисковете. Аз си играех на критик и съдия. Отсега нататък ще работим заедно. Без тайни, без караници. Съгласен?

— Да.

— Имам някои лоши новини тази вечер. Лари Оливър дойде да ме види. Предложили му друга работа. Подаде оставка.

— Кога иска да напусне?

— В края на месеца. Има право на тримесечен отпуск за продължителен стаж, което покрива предупредителния период.

— О, по дяволите! Това ще ни навреди, Джордж.

— Предложих на Стендиш повишение. Остана доволен, разбира се.

— Той не е толкова опитен, но ще трябва да се справи.

— Едно нещо ме безпокои, Пол. Позициите ни пред закона са слаби. Първо, има prima facie 21случай срещу мен като президент. Като включваме „Лихтман Уелс“, ние печелим време, за да отговорим на обвиненията; но всеки клиент, който реши, че е пострадал, може да подаде оплакване, когато поиска, пред всяка юрисдикция, под която действаме. Оливър знае това и не желае и петънце по снежнобелите си ръце. Не мога да го обвинявам. После ние наемаме Богданович, който действа извън рамките на закона и в действителност е нелегален агент на чужда държава. Ти, Пол, сега си в положението на укривател на факти при разследване на убийство. Сякаш това не е достатъчно, та се обади и Базил Янко. Каза, че имало проблем, свързан с професионалната етика…

— Не мога да повярвам! Професионална етика!

— Така каза. Посочи, че мис Халстрьом имала достъп до строго поверителна информация, свързана с националната сигурност. Поради тази причина той бил принуден да повика ФБР. Те неизбежно щели да изискат и да получат достъп до всички документи, включително и тези, които се отнасят до „Арлекин и Сие“. Той се надявал да не приемаме това като враждебен ход от негова страна или опит за упражняване на натиск в хода на преговорите. Нещата били извън негов контрол… Сега виждаш защо исках да поговорим.

Виждах нещо повече: виждах огромните заглавия и потръпналия от ужас пазар, и цели трупи клиенти, които се отдръпват, сякаш това е отстъплението при Монс. А там, в центъра на вниманието, бе Джордж Арлекин, който здраво държеше чаша кафе в ръка, спокоен като дзен будист, комуто току-що е била зададена неразрешима загадка.

Направих плах опит да намеря отговор.

— Нека поговорим първо за положението ни пред закона. И двамата сме чужди поданици. Няма доказателства, че ти си извършил някакво престъпление в Ню Йорк. Има доказателства, че подписът ти е бил използван за получаване на печалбата от престъпление в Швейцария… Моите показания относно убийството не са на очевидец. Само двамата с Богданович знаете, че съм излъгал. Никой не знае, че сме наели Богданович, освен Саул Уелс, с когото си сътрудничат. Дори да го узнаят, ще им бъде много трудно да ни обвинят в престъпни намерения. Можем да наемем и боклукчия, ако искаме, стига да не планираме углавно престъпление. ФБР е нещо съвсем друго. Ако решат, че е засегната националната сигурност, те ще получат достъп до нашите трансакции, легални или не, под тази юрисдикция. Няма начин да не ни посетят. Какво ще им кажем?