Морис Уест - Арлекин

— Каква е програмата ти сега?

— Ще отида на сауна в клуба. Ще се обадя на Менди Дюкейн. Ще разбера къде ще ходят довечера и ще отида там. Оглупявам, Джордж. Нуждая се от почивка.

— Тогава до утре. Поздрави Менди от мен. Тръгнах си ядосан. Чувствах, че ме е изолирал, че вече не обръща внимание на съветите ми. Липсваха ми предишната любезност, предишната изтънченост, смешното чувство за мярка. Сега той бе рязък и твърд, още един търгаш в града на безчувствените търгаши. Прииска ми се, страшно ми се прииска да се отърся от бремето на приятелството и да се върна към приятния, макар и безсмислен, обичаен ергенски живот.

След едночасово потене настроението ми се подобри малко и се почувствах по-добре разположен към човечеството. Обадих се на Менди — жизнерадостна вдовица, чието сърце бе голямо колкото състоянието й и която се страхуваше от празна дата в календара си за светски живот. Щяла да ходи на опера, но ако съм се отбиел за вечеря, там щели да бъдат Харълд и Луиз, и Монти, и онзи бразилски сопран, и, о, дузина други. Казах й, че ще се опитам да отида, но ако не успея, да им предаде поздрави и целувки. Което ме остави свободен вечерта с убеждението, че вече ставам прекалено стар за брачния танц на пеперудите. Ето защо слязох в билярдната и спечелих десет долара от Джек Уинтърс, който през целия си живот не бе вършил нещо по-трудно от това да подрязва рози и да избягва брачните окови. Можех да си се представя след десет-петнадесет години — първият, който идва, последният, който си отива, копнеещ за четворка бридж и малко клюки на бара.

Когато се прибирах вкъщи сред първите неонови светлини и последната суетня на мравките из града, ме потиснаха ужасно чувство на самота и панически страх от насилие и нещастие. Основите на закона, по които бях вървял толкова сигурно през годините, се пропукваха под краката ми като речен лед при внезапно затопляне. Бях въвлечен в кражба, заговор и убийство. Бях сключил договор за терор — именно защото бях попаднал в клопка, над която законът нямаше власт; клопка, която покваряваше закона и го правеше безсилен и раболепен.

Машината казва „Тревога!“ и великите сили започват да се подготвят за война. Машината изплюва астрономическа сметка; валутата девалвира. Дори Бог може да ви прости греховете, но машината ще запази позора ви до Второ пришествие — и дори него ще осигури навреме… Така че великата илюзия бе подхранена: че човек не може да търси отговорност, защото самият той е безотговорен; че той трябва да бъде смирен, защото съдбата му е предначертана; че само машината може да контролира космическите течения. Това, което никой не казваше, защото всички прилежно го криеха, бе, че машините се обслужват от хора, също толкова лоши и добри, глупави и мъдри като всички останали, и че машината само умножава техните грешки в една луда математика и не ти обръща никакво внимание. Освен, разбира се, ако не атакуваш машината с томахавки, бомби, ракети и смъртна ненавист, което представлява същността на съвременния терор, същността на общественото отчаяние, до което той води.

Видях за миг отражението си във витрината на един магазин. Оттам ме погледна мъж на средна възраст, мрачен и враждебно настроен, отхвърлящ всякакъв човешки контакт. Обърнах се и започнах с бърза крачка да си пробивам път сред тълпата, в безплодно усилие да се отърся от своя двойник.

Когато пристигнах вкъщи, всички нещастия от деня отстъпиха място на домашното нещастие. Такеши прекарваше един от лошите си дни. Сега трябва да обясня, че Такеши в добро настроение е съкровище, което струва повече от виното, жените и смарагдите. Готви превъзходно. Може да изглади риза така, че да я почувствам като втора кожа. Бърше прах и лъска, сякаш е пазител на императорското съкровище. От друга страна, Такеши в лошо настроение е непоносима напаст. Влачи се като паралитик. Мръщи се като зъл дух. Подсмърчането, охкането и хленченето му са цяла симфония на тъгата. Когато благоволи да си отвори устата, то е или за да каже някоя глупост, или за да прояви инат. Единственото лекарство, което съм открил досега, е да го разкарам от апартамента и да го оставя да се пречисти със саке, покер и посещение при мама-сан, която държи крайпътно заведение за японски господа на Петдесет и осмо шосе.

В момента, в който прекрачих прага, разпознах симптомите. Точно за пет минути го изхвърлих от апартамента. Половин час по-късно, изкъпан, избръснат и заприличал поне малко на човек, се свих на дивана с чаша до мен и заслушах как фон Караян дирижира „Патетичната“. Пакетът от Франсис Ксавиер Мендоса бе пристигнал, но не го отворих. Имах право на малко спокойствие.