Морис Уест - Арлекин

— Тя каза ли нещо? Видяхте ли…?

— Не, мистър Янко. Цялата информация, която бях в състояние да представя, е в ръцете на полицията. Аз съм силно разстроен. Иска ми се да мога да кажа или направя нещо… До утре тогава.

— До утре… — Гласът му заглъхна в едва доловимо мърморене. — Довиждане, мистър Дезмънд.

Когато поставих слушалката, Арлекин попита внимателно:

— Мислиш ли, че беше разумно?

— Беше неизбежно.

— Той разтревожи ли се?

— Мисля, че да. Надявам се.

— Смятам, че трябва да се обадиш на нашия приятел Богданович.

— Предпочитам да изчакам, докато полицията приключи с апартамента ми.

Те се върнаха след петдесет минути. Бяха огледали апартамента, бяха разговаряли с шофьора на лимузината и Гъли Гордън. Благодариха ми за съдействието. Единственото, от което се нуждаели сега, били кратки, подписани от мен показания. Написах ги на лист хартия със знака на „Салвадор“, подписахме ги аз и Джордж като свидетел. Благодариха ми и изразиха надежда, че няма да се наложи да ме обезпокоят отново.

Имаше само една малка подробност. Чудели се защо не съм споменал за срещата си с Валери Халстрьом в бара на Гъли. Казах им полулъжа, полуистина. Срещата бе случайна и без особено значение. На тях, естествено, им било ясно. Това, което аз не съм разбирал, било, че момичетата, които редовно посещават барове за самотни хора, често намират странни приятели. Съгласих се, че е възможно. Надявах се, че нямат предвид мен. Разбира се, че не; но дори и най-заклетият ерген трудно може да докаже, че през цялата нощ е спал в собственото си легло.

Джордж Арлекин се подигра с моето смущение. Той дори придума полицаите, че не са на дежурство и биха могли да приемат по един коктейл преди обяд. Не ми беше весело, но успях да изобразя усмивката на щастливия ерген и да разкажа една неприлична история от младите ми години в Токио. Ако ни бяхте видели как се смеем, никога нямаше да се досетите, че сме били събрани заедно от убийство.

Жулиет се върна в един часа, поруменяла и щастлива от сутринта, прекарана из Ню Йорк. Била на фризьор, пила кафе с приятелка, прахосала сума пари по магазините и щяла да бъде щастлива, ако я заведа на обяд във „Fleur de Lys“. Джули в жизнерадостно настроение все още можеше да завърти главите на мъжете и най-лесно — моята. Разходихме се по Пето авеню, хванати под ръка. Гледахме витрините на „Бергдорф“, „Клийф“ и „Хари Уинстън“. Играхме на „Помниш ли…“ и „Нямаше ли да бъде чудесно, ако…“ Пихме големи мартинита и обмислихме менюто, сякаш това щеше бъде последния обяд на земята. Докато се хранехме, съставихме планове за театър вечерта и екскурзия в провинцията в неделя. Говорихме да организираме коктейл за приятели и колеги и коя от жените би била добра партия за мен. Беше весела, приятна игра и аз се радвах, че я играем, след като и дамата беше щастлива.

Тя не знаеше нищо за сутрешната драма и не ми влизаше в работата да я осведомя. Джордж Арлекин искаше да взима решенията сам. Колко трябва да знае жена му, бе едно от тях. Освен това се изморявах от ролята си на кръстник, приятел на семейството и момче за всичко. Бях заложил парите си; полицията се ровеше в личния ми живот; разни хора дишаха тежко в телефонната ми слушалка; и това, което исках, бе да се държа приятелски с всички и да се сбогувам по ирландски, когато момичетата са прекалено грозни или пиенето свърши прекалено рано. Не исках кой знае какво, но тогава никога не бих опознал добре жените. Когато стигнахме до crepes Suzette 20, Жулиет се бе уморила от празни приказки и реши да направи признание.

— … Аз съм щастлива, Пол. Отдавна не съм била толкова щастлива. Джордж укрепва с всеки изминал ден. Тази битка му доставя удоволствие. По-често сме откровени един с друг. Сега, когато е ядосан, той е рязък. Преди беше толкова любезен и спокоен, сякаш нищо не го притеснява. По-лесно е да се живее с него.

Сега какво бихте казали на мое място? Доволен сте. Знаете как се развиват нещата. Бракът не е градина, пълна с рози. Дори нещо повече. Но разбира се, това не е достатъчно. Признанието беше в самото начало.

— … Пол, ще бъда откровена с теб…

Когато една жена ви казва, че ще бъде откровена, трябва да й обърнете гръб и да хукнете да се скриете някъде, но не го правите. Оставате на мястото си, търпелив и усмихнат. Потупвате я по ръката и мърморите изрази на съчувствие, и чувате за стотен път песента на сирената.

— … Ревнувам Джордж. Чувствам се неуверена. Обичам го безразсъдно, но да си омъжена за човек като него е постоянна заплаха. Той знае прекалено много. Вижда прекалено ясно. Чувствам, че ме преценява във всеки един момент и през цялото време не успявам да отговоря на изискванията му. Тази криза ни сближи, но също така може и да го отдалечи от мен толкова, че да не успея да го последвам. Ако той падне победен, да, аз ще бъда там, за да го изправя, да го изтупам от праха и да го обичам. Но ако спечели, той отново ще се отдалечи на милиони мили от мен. Разбираш ли?