Морис Уест - Арлекин

Когато пристигнах, беше единадесет без две. Охраната провери името ми в напечатан на машина списък; дамата съобщи за мен по интеркома и ме помоли да седна. Точно в единадесет на таблото светна червена лампичка; дамата даде знак на единия от охраната, който ме съпроводи до светая светих — продълговата стая, в която зад огромно бюро в стил „Бул“ 12, на което нямаше и лист хартия, седеше Базил Янко. Охраната се оттегли, вратата се затвори и аз прекосих огромния килим, за да поема студената ръка на собственика на кабинета.

Той беше рязък, както обикновено, но ме възнагради с усмивка и се поинтересува как съм.

— Надявам се, че си отпочинахте, мистър Дезмънд.

— Да, благодаря.

— А Джордж Арлекин?

— Изписан е от болницата. Днес го очаквам да пристигне в Ню Йорк. Бях против, но той настоя. Но ще остане под лекарски контрол за известно време.

— Съжалявам, че чувам това. Взе ли някакво решение относно моето предложение?

— Да. Помоли ме да ви предам, че е готов да започна преговори веднага щом състоянието му позволи да се ангажира в делови разговори.

— И кога би могло да стане това?

— Скоро, надявам се. Това е въпрос, който лекарите тук, в Ню Йорк, ще решат.

— Разбира се. А дотогава предполагам, че вие и аз ще можем да подготвим основата за преговорите.

— Арлекин ми даде указания.

— Които са?

— Той не е готов да се ангажира в каквито и да било преговори, докато върху репутацията му е хвърлена сянка. Нареди ми да организирам пълно разследване на компютърните престъпления, като използвам независима организация.

— Избрахте ли някоя?

— „Лихтман Уелс“. Първата ми среща с тях ще се състои днес следобед.

— Те са добри. Служителите им са опитни.

— Такива са и моите сведения.

— Ние, разбира се, сме готови да им помогнем с каквото можем.

— Благодаря.

— Разбираме това.

— Смятам, че трябва да бъдем много точни в това отношение, мистър Дезмънд.

— В какъв смисъл?

— Нашата оферта за сто долара на акция важи от днешна дата. Все пак трябва да определим някакъв срок на валидност. Финансовият пазар, както добре знаете, е непостоянен. Не можем да поддържаме такава висока цена за неопределено време.

— Какъв срок предлагате?

— Тридесет дни, считано от днес.

— Прекалено кратък е, мистър Янко. Това означава само двадесет и два работни дни. За такъв период е невъзможно да се приключи едно международно разследване. Нуждаем се най-малко от деветдесет дни.

— При сегашното състояние на пазара? Изключено!

— Според вашия телекс офертата е била направена на базата на, цитирам: „преценка на бъдещите възможности в тригодишен план“.

— Става въпрос за оценка, а не за премия.

— Нека не спорим за някакви си три месеца.

— Шейсет дни. Не повече.

— Това е извън пълномощията ми. Ще трябва да се допитам до Арлекин.

— Направете го, моля. Кога мога да очаквам отговора му?

— Зависи от него. Той няма да прояви неучтивост.

— Както аз понякога правя. Знам, мистър Дезмънд. Да се разберем така. Ако Арлекин реши да забави отговора си, ще се почувствам свободен да намаля уговорения срок със съответния брой дни. Справедливо ли е?

— Трудно е да се нарече така. Ще му го предам.

— Самият вие сте труден човек, мистър Дезмънд. Но аз уважавам това. Ако някога решите да смените натоварването или обстановката, ще бъда щастлив да обсъдим условията ми… щедрите ми условия.

И така, заплахата бе произнесена в спокойния, общоприет начин на водене на преговори. Ако не успеят да ни измамят или купят, ще ни смажат. Бях изправен срещу сардоничната ловкост на хищника. Искаше ми се да се изплюя в лицето му. Вместо това му благодарих за любезността и излязох сред по-човечната лудница на Парк авеню.

В три следобед отидох в „Лихтман Уелс“. Това, което знаех, не ме успокои, защото хората от тези агенции, също както и застрахователните агенти, изкарват прехраната си, като експлоатират вероятността от нещастие. Старшият съдружник — побелял бивш полковник от военната полиция, ми прочете ужасяващ списък от случаи от своята картотека, всеки един от които би могъл да бъде предотвратен, ако жертвите били ползвали услугите на „Лихтман Уелс“. Саул Уелс, младшият съдружник, седеше търпеливо, докато траеше представлението, и едва когато подписахме договора, ме ободри с чаша кафе в собствения си кабинет. Той бе дребен, с жълтеникавочервена коса, непрекъснато дъвчеше незапалената си пура и придружаваше думите си с намигвания и жестове.