Морис Уест - Арлекин

— Парите са власт, мистър Дезмънд. Нито едното, нито другото предполагат спокойствие.

— И така… двамата с Арлекин може би ще пътуваме. Какво още?

— Ще се държите както обикновено. Янко очаква да преговаряте с него относно акциите. Преговаряйте. Ще очаква разследване. Осигурете му го. Вашите директори и висши служители ще останат в неведение относно дейността ми и ще продължат да вършат обичайната си работа. Ще ни предавате всички сведения, които съберете.

— Как?

— Тук, в Ню Йорк, по телефона, но от кабина. Ще ви дам два номера, които ще запомните. Ще се представяте като Вайцман. Когато заминавате извън Ню Йорк, ще правите резервации чрез агенция, която аз ще ви препоръчам. Вашите контакти в другите градове ще ви бъдат съобщавани, след като купите билетите.

— Имам някои новини. Днес следобед говорих с една жена — Валери Халстрьом. Тя работи за Янко и е човекът, изготвил доклада.

— Каза ли ви нещо полезно?

— Точно обратното. Отказа да се отклони и на йота от инструкциите си. Както и да е, поканих я на вечеря. Тя не прояви нежелание и ми даде визитката си.

— Мога ли да я видя, моля?

Погледна я за момент и ми я върна. Не се стърпях и попитах:

— Наистина ли сте в състояние да възстановите и най-дребната подробност?

— Да.

— Да се срещна ли с тази жена?

— Привлекателна ли е?

— Много.

— Податлива?

— Бих желал да узная.

— Уведомявайте ме за уговорките си.

— Което повдига друг въпрос. Как ще се свързвате с мен? Постоянно ще бъда в движение.

— Където и да се намирате, мистър Дезмънд, аз ще знам. Хонорарът ми е висок, но услугите ми са двадесет и четири часа в денонощието… Между другото, този прислужник откога е с вас?

— От шест години.

— Очевидно му имате доверие. Но какво знаете за миналото му?

— Почти нищо. В продължение на пет години служеше при мой приятел. Когато той напусна Ню Йорк, аз купих апартамента, а Такеши вървеше заедно с него. Тук има много ценни неща. Такеши поддържа домакинството. Досега не съм имал оплаквания.

— Добра характеристика, но въпреки това ще го проверя. Имате ли пороци, мистър Дезмънд?

— Трудно е да се отговори на такъв въпрос.

— Трябва да знам.

— Добре, нека ви кажа какви нямам. Не играя комар. Обичам да пия, но не съм се напивал от двадесет години. Не си плащам секса. Вкусът ми е насочен единствено към жени и съм много дискретен.

— Някакви престъпни тайни?

— Неуспешен брак.

— Дългове?

— Никакви.

— Благодаря ви, мистър Дезмънд. Това е всичко засега.

— Още кафе?

— Не, благодаря.

— Един въпрос, мистър Богданович.

— Да?

— Защо се съгласихте да поемете този ангажимент?

— Това, което в действителност искате да знаете, мистър Дезмънд, е защо не потърсих двоен хонорар другаде.

— Не. Исках да кажа точно това, което попитах.

— Отговорите са два, мистър Дезмънд. Първият е лесен. Бяхте препоръчан от моя добър приятел Карл Крюгер и можете да си позволите услугите ми. Вторият е малко по-сложен. Не вярвам във високата нравственост на човека. Знам, че всеки си има цена и ще умре честен само ако никой не му я предложи. Знам, че всеки се страхува от нещо, което може да го унищожи. Престанах да вярвам в Господ, защото светът около мен е основан на разрушителната борба за съществуване. Във всеки случай знам, че е необходим ред, за да остане животът поне отчасти поносим. Ако някой сравнително честен човек бъде нападнат, това засяга всички нас. Единственият начин да спреш разбойника е да го удариш по зъбите. Ако си прекалено дребен, наемаш мен…

Той ме дари с ведрата си дежурна усмивка и сви рамене.

— Това е един благовиден претекст, разбира се. Трябва да сте глупак, за да го приемете изцяло. Но дори в нашата джунгла се нуждаем от капка разум, за да оправдаем това, което вършим. Сега позволете да ви оставя телефонните номера и името на нашата пътническа агенция.

Когато той си отиде, Такеши го охарактеризира с едно-единствено изречение, което остана в съзнанието ми:

— Този човек, сър, той спи в гроб.

Централата на „Криейтив Системс Инкорпорейтид“ заемаше шест етажа от стъклено-алуминиев небостъргач на Парк авеню. Три етажа, охранявани от въоръжени пазачи, бяха пълни с лъскава електронноизчислителна техника, а два — с редици от бели стаи, където сериозни млади мъже се движеха сред тълпи от секретарки. Шестият етаж бе лично владение на Базил Янко — свещено място, облицовано с ламперия от екзотична дървесина, с меки килими, в които стъпките заглъхваха, скъпи картини и предмети на изкуството. В приемната се разпореждаха важна дама на средна възраст и двама души от охраната: единият съпровождаше посетителите през потъналите в тишина коридори, докато другият стоеше нащрек, готов да прогони всеки натрапник.