Морис Уест - Арлекин

— Съгласен.

— Предлагам в апартамента ми. Вие определете часа.

— Довечера в единадесет и половина. Носите ли документи, които да мога да проуча?

— Да, в куфарчето ми са.

— Оставете го отключено с адреса и телефонния ви номер в него. Ще го взема, след като си тръгнете. Още нещо.

— Да?

— Служа първо на страната си. Служа на нейните приятели и след това на моите. Не мога да изложа работата си на риск. Така че трябва да поемете задължение да пазите абсолютна тайна.

— Съгласен.

— Трябва да знаете и какво е наказанието, ако не го спазите.

— Какво е то?

— Смърт, мистър Дезмънд, и второ предупреждение няма да има.

Удивително колко ясно разсъждава човек, когато става въпрос за собствената му смърт. Докато вървях по Пето авеню и си пробивах път сред обедната блъсканица, сравних собственото си положение с това на моя зловещ изповедник. Арон Богданович имаше приемлива причина за занаята си. Една смърт, стотици смърти бяха нищо в сравнение с шестте милиона убити по време на големия кошмар. Ничий живот не бе по-важен от оцеляването на един обсаден народ… А една банка? Акционерно дружество, посветило се единствено на грижата за парите. Заслужава ли то да бъде пожертван човешки живот, за да се спасят активите му? Кой определя жертвата и по какъв критерий? И какво право има Пол Дезмънд, уверен във високата си нравственост, да се самоопредели едновременно за съдия и съдебни заседатели и да замести палача?

Когато спрях, за да се възхитя на диамантите, изложени във витрината на „Картие“, един слепец с табелка на врата издрънча под носа ми с тенекиеното си канче. Не открих монети в джоба си и извадих смачкана банкнота. Едва когато я пуснах в канчето, видях, че са десет долара, но бе прекалено късно. Беше глупаво, но ми досвидя, защото тя не ми купи никакво опрощение.

Имах уговорка да обядвам в „Салвадор“ с нашия нюйоркски директор Лари Оливър, който е роден в Бостън, има приятни светски обноски и педантично уважение към традициите. Ако можеше да обзаведе канцелариите с бюра на подиуми, перодръжки и приведени над тях чиновници, щеше да бъде най-щастливият човек на света. Веднъж Арлекин го изпрати за шест месеца в Лондон и той се върна потресен и наранен от моралния упадък в английската банкова система. Варварите от „Уол Стрийт“ му се подиграваха, но именно той ни бе извел от кризата през 1970 без нито един пробив в портфейла ни. Не можеше да търпи и най-малката неточност. Фалшифициране на сметките за него би било неописуем ужас, така че очаквах обядът да протече трудно; всъщност той се оказа пълен провал.

Оливър ровеше с мрачно изражение на лицето в чинията си, докато аз му обясних накратко това, което трябваше да знае, и го осведомих за подробностите, отнасящи се до Ню Йорк. Той остави кафето си недокоснато и започна да се разхожда из стаята като адвокат, който мъмри труден клиент.

— … Пол, разбирам, повярвай ми, наистина разбирам сериозността на положението. Но защо не бях информиран досега?

— За Бога, Лари! Та ние в Женева разбрахме едва преди четири дни. Веднага изпратих съобщение на теб и останалите директори. Прекарах два дни в разговори с Джордж Арлекин, а през останалата част от времето си пътувах. Бъди разумен, човече!

— Опитвам се, Пол. Но става въпрос за репутацията ми, за името на семейството ми.

— Що се отнася до Арлекин и мен, репутацията ти никога не е била подлагана на съмнение.

— Но когато се разчуе…

— Не трябва да се разчуе, Лари. Там е цялата работа. Дефицитът е покрит. Аз съм тук, в Ню Йорк, за да организирам цялостно разследване.

— Но чрез частна агенция.

— Вероятно няколко.

Той замълча и насочи укорително пръст към мен.

— Боя се, че това не е достатъчно, Пол, дори наполовина.

— Какво искаш да кажеш?

— Освен ако не съм разбрал погрешно законите, ние сме жертва на широкомащабна фалшификация. Така ли е?

— Очевидно.

— Тогава това е работа на ФБР. Защо те не са били уведомени?

— Защото, въпреки че подозираме измама, нямахме време да проучим и сравним всички факти. Освен това действаме под юрисдикцията на различни държави. Може да се окаже, че ФБР не е основната агенция, която трябва да се намеси. Както и да е, имам среща в „Криейтив Системс Инкорпорейтид“, по време на която ще прегледаме доклада заедно. После ще съобщя резултатите на мистър Арлекин и ще решим дали да повикаме или не федералните агенти.

— А дотогава целият ни персонал и самият аз ще бъдем смятани за заподозрени. Намирам го за непоносимо!