Морис Уест - Арлекин

— Хванати сме в щипките на рака. Само едно нещо ме утешава — цената е точна.

Жулиет го предизвика, стиснала ядосано устни.

— „Арлекин и Сие“ ти беше поднесена на златна тепсия, а ти я продаваш без капка срам само защото цената била точна. Срамувам се от теб, Джордж!

Лицето му пламна от гняв и той се обърна към мен.

— Какво ще ме посъветваш, Пол?

— Разумът ми казва да продаваш. Инстинктът — да се бориш.

— Можем ли да спечелим?

— Бихме могли.

— Но биха могли и да ни смачкат. Нали?

— За Бога, Джордж! — отново го нападна Жулиет, студена и изпълнена с презрение. — Престани да увърташ и си признай! Никога през живота ти не ти се е налагало да се бориш за нещо. Всичко си получил даром — дори таланта си! Сега ти предлагат още един дар. Премия от петнадесет долара на акция, за да се оттеглиш от компанията, която дядо ти е основал и която би трябвало да премине по право на сина ти.

Арлекин я гледаше, без да мигне, сякаш бе от камък. Мъчно ми бе за него и се срамувах от нас. Накрая той каза грубо:

— Седни, Джули. И ти, Пол.

Седнахме. Арлекин стоеше облегнат с гръб на прозореца, лицето му бе в сянка и ни гледаше с чувство на превъзходство. После започна да говори бавно, с нежелание, сякаш трябваше да изтръгва всяка дума от някакво скрито място в душата си.

— Изглежда, съм те разочаровал, Джули. Не го съзнавах. Извинявай. Знам, че и ти изпитваш съмнения, Пол. Но си имах причини. Ще се опитам да ги обясня. От много отдавна съм разочарован от професията ни, при която отглеждаме пари, както се отглеждат зелки, и ги продаваме на международния пазар като амбулантни търговци. Гледам средствата, които минават през ръцете ни, и се питам все по-често откъде идват: преводите от Флорида, за които знаем, че са мръсни пари, но никога не го признаваме; петродоларите от шейхствата, където все още търгуват с роби и режат ръце за кражбата на кошница фурми; авоарите, изтекли от потиснатите страни; плячката на диктатори и местни тирани. О, знам! Когато стигнат до нас, те всички са чисти, дезинфекцирани и миришат на розова вода, а с печалбата живеем като крале. Не се гордея с това. С всеки изминал ден изпитвам все по-малко гордост… Докато лежах тук и чаках лекарите да пристигнат със смъртната присъда, се чудех как ли бих отговарял за живота си, ако в отвъдния свят бъда изправен пред някакъв съд… Тогава, когато се случи всичко това, сякаш бях намерил изход: продавам, оттеглям се и си купувам свободно време, за да разкрия загадката на този свят и мястото ми в него. От друга страна, знам, че съм добър банкер и че честните хора се доверяват на името и традициите на „Арлекин и Сие“. Но въпросът е — и ти ми, го постави, Пол — че ако се боря с Янко, ще се боря в неговия свят, при неговите условия и с неговите оръжия. От това, а не от нещо друго се страхувам, Джули. Разбери, искам да се боря: харесвам риска, жестокостта и грубото беззаконие на неговия свят. Вярвам, че бих могъл да стана най-големият пират сред тях и да се усмихвам, когато избърсвам кръвта от сабята си. Но същността на въпроса е дали бих могъл да се понасям след това. Ще ти изглеждам ли по-мъжествен, Джули? Ще можем ли ти, аз и Пол пак да плаваме заедно, да се смеем и да пием вино на палубата?

Той се усмихна иронично и сви рамене.

— Е, това беше защитната ми реч. И тя е последната, която някога произнасям.

Джули го гледаше с пребледняло лице.

— Но все пак продаваш, нали?

— Не, скъпа. Ти отлично знаеш как да ме убедиш. Ще се боря. Само така ще мога да разбера дали играта си струва труда.

Нямаше ефекта на острия рязък вик на „На оръжие!“ Не беше подходящо и като музикална тема за втори меден месец. Дори когато планирахме действията си, това приличаше повече на заговор, отколкото на битка между добрите и лошите.

По обратния път към хотела духаше вятър откъм Санта Ана, а Жулиет седеше до мен, мълчалива и затворена в себе си. Копнеех да я прегърна и да я накарам да се усмихне, но тя бе далеч оттук, в страната на лисиците, където жените-призраци оплакват любовниците, които са загубили. Отделих четири часа и цяло състояние за телефонни разговори, след което взех среднощния полет за Ню Йорк.

В Ню Йорк се чувствам като у дома си, безсрамен капиталист, оял се от плячката от свободното предприемачество. Имам апартамент на „Ийст Сисктис“, прислужник японец и най-различни приятели и от двата пола. Обичам този град с цялото му безумие и щуротия. Наслаждавам се на дребнавата му суетня, лаконичния цинизъм и безцеремонните му обноски. Той е място, където животът е пълен с рискове, а да умреш, е много лесно, но тук аз се чувствам по-щастлив, отколкото в който и да било друг град по света.