— Според слуховете да, но няма доказателства.
— Можем ли да намерим, ако се разровим?
— В Калифорния! Никакъв шанс! За Бога! Президентът е компрометиран, Конгресът — уплашен, а хората — покварени. Съмнявам се дали мога да ти посоча двадесет души в този град, които да не са били подкупвани от някого. Не мога да посоча дори десет, които да посрещнат спокойно една финансова ревизия.
— Тъжна присъда.
— Тъжна и злокобна. По-лесно мога да ти намеря убиец, отколкото честен или смел човек. Знам — той разпери ръце в жест на отчаяние, — че както винаги преувеличавам. Аз съм като Диоген, който се мръщи в бъчвата си. Но такива са времената. Когато живееш на кредит, както правим ние, американците, винаги можеш да бъдеш изнуден. Когато правиш кариера в някоя корпорация, ти се боиш от човека над теб и от този под теб. В това е силата на Янко. Той знае тайните на всеки. А това, което не знае, си го измисля, за да го вкара в документите, и когато си поиска да го представи за най-чиста истина.
— Тогава как може да бъде победен?
— Само по един начин. Да проникнеш в неговия свят. Да го следиш, оставайки на сянка — може би в продължение на години — докато някой ден го подмамиш на светлото и го разгромиш. Във всеки случай ще се нуждаеш от здрави нерви за тази игра. А когато обядваш, трябва винаги да сядаш с лице към вратата и с гръб, опрян на дебела тухлена стена… Това е добър съвет. Запомни го. Ще се поинтересувам. Ако открия нещо полезно, веднага ще те уведомя.
— Ти си свестен човек, Франсис.
— Заслугата не е моя. Майка ми, Бог да я прости, ми дърпаше ушите и ме възпита така. А сега позволи ми да ти предложа шери. Най-доброто и много се гордея с него.
Той наля гордо течността и вдигна тост — за здраве, пари, любов и време, за да се насладим и на трите. Докато го пиех, изпитвах зловещото чувство, че Базил Янко наднича зад рамото ми и се хили злокобно и иронично.
Преди години, когато бях в Токио, продавах желязна руда, която все още лежеше в земята, и харчех комисионната си, преди още да я бях спечелил, се сприятелих с Киоши Кавай, старейшината на японските гравьори. Още тогава той бе възрастен, но много жизнен и проницателен. Когато и да се почувствах зле — което се случваше често — отивах в работилницата и го наблюдавах с часове наред как дълбае плочката, смесва цветовете и мъмри чираците, ако очертанията не ставаха съвършени.
Когато Киоши се почувстваше зле — което се случваше рядко, но водеше до катаклизми — той ме замъкваше в един клуб на травестити в Шиюку, където мъжете бяха облечени като гейши, а малкото момичета — като седемте самураи. Те се суетяха край майстора, докато той ги рисуваше. Непрекъснато му поднасяха саке, а той импровизираше някое хайку 5и го изписваше с няколко красиви замаха на четката. Тези случки ме разстройваха, защото след безкрайния низ от саке и киринска 6бира бе трудно да различиш момичетата от момчетата и трябваше да отведа стареца вкъщи, преди да започне да се подписва на банкнотите и да ги раздава като сувенири.
По време на една от тези екскурзии той сподели рецептата си за добър живот. Когато изтрезня, го накарах да ми я изпише в стил „Канджи 7“, и там, където окачвах свитъка, бе моят дом. Надписът гласеше: „Никога не смесвай боите, когато духа западен вятър, и никога не прави любов с жена с лице на лисица.“ Това е поговорка, трудна за обясняване посред нощ, така че я използвам за пролог към историята на един много тежък ден.
Той започна със серия от нещастия. Събудих се рано и отидох да поплувам в басейна, подхлъзнах се и си изкълчих глезена. После падна смог и в продължение на пет минути кихах със зачервени очи. Сюзън се обади от Женева в осем часа. Съобщих й добрите новини за оздравяването на Арлекин, а тя отвърна с комюнике от тамошния фронт. Управителите на клонове били разтревожени от съобщението ми. Изведнъж се обезпокоили за авоарите на клиентите и за собствените си кожи и настояли да изясня указанията си. Тъй като не можех да направя нищо, преди да получа пълномощия от Арлекин, продиктувах едно успокоително съобщение, с което ги уведомих, че техният президент е жив и здрав и скоро отново ще се здрависа с тях. В разстояние на четиридесет и осем часа ще последват нови инструкции — така поне се надявах. Като капак на всичко се обади Жулиет и ме помоли да закусим заедно. Тя бе разстроена, защото малкият Пол бил болен от варицела, а глупавата бавачка ознаменувала събитието с многословна телеграма, написана на швейцарски немски, и докато пристигне, текстът бил изопачен. И други неща й тежаха, така че бях избран за изповедник.
Читать дальше