Морис Уест: Арлекин

— Ще му кажа и това, Карл.

— Ако той е готов да се бори, в Ню Йорк живее един мъж, който може да му помогне. Използва няколко имена, но истинското му е Арон Богданович. Той също е гений в своята област, но най-голямото му достойнство е, че не може да бъде купен.

— С какво се занимава?…

— Терор.

Само за един миг се отдалечихме на цели две хиляди години от старата къща на „Алстер Парк“. Върнахме се в мрачните гори, наречени Хамма, със запалените огньове, пияните войни и похотливите им страсти след победата. В този призрачен миг прозрях истинското име на нашия занаят — кървава битка за пари и власт, а вълците стояха в очакване да изядат това, което остане след войните.

Карл Крюгер се отпусна тежко на стола, наля алкохол в чашата си и го изпи на един дъх. Впери в мен язвителен поглед и се подсмихна.

— Мислиш, че се шегувам, а?

— Не.

— Искаш ли да попиташ нещо?

— Да. Откъде познаваш Арон Богданович?

— Аз съм негов банков агент.

— За кого работи?

— Държавата Израел.

— Защо ще се заеме с услуга на частни лица?

— Задължен ми е лично. Измъкнах от Латвия брат му и сестра му.

— И с какво може да ни помогне?

— С почти всичко. Терорът е многостранна дейност. Обществеността вижда само най-грубите й прояви — убийството на някой агент или отвличането на самолет. Спекуланти понижават стойността на валутата ни; араби прекратяват петролните доставки. В този смисъл докладът на Янко до теб е терористичен акт.

— Как да се свържа с твоя Арон Богданович?

— Собственик е на магазин за цветя на Трето авеню, между Четиридесет и девета и Петдесета улица. Ще влезеш и ще покажеш бележка от мен. По-добре да я напиша още сега. Скоро ще пристигне Хилде и ни предстои бурна нощ.

Бях ерген, симпатичен при това и отдавна бях навършил пълнолетие. Ако Карл и Хилде искаха да прекараме нощта в града, бях готов да им правя компания. Вечеряхме в къщата, тъй като Карл разполагаше с най-добрия готвач в цял Шлезвиг-Холщайн. Хилде, която е закръглена, приятна и жизнерадостна, като младо момиче, бе поела ролята на домакиня. После Карл, зачервен и възбуден, реши да нахлуе в Санкт Паули. Не можах да го спра, а и на Хилде й се ходеше там. И така, между полунощ и четири сутринта пребродихме Reeperbahn : барове, заведения със секспрограми, лесбийски вертепи, клубове на хомосексуалисти и моряшки кръчми, където Карл свири на акордеон и игра клог 3 3 Клог (clog) — жизнерадостен танц, изпълняван с тежки обувки с дървена подметка. — Б.пр. по постлания със стърготини под. Очаквах всеки момент да получи удар, но вместо това той завърши изпълнението си с актьорски замах. Докато Хилде разкопчаваше ризата, а аз събувах обувките му, той отвори едното си око и произнесе с патос:

— Разбираш ли, млади ми Пол, ако не можеш да се биеш с тях, остава ти само едно нещо. Ако не можеш да направиш и него, лягаш долу и умираш.

Беше добър, запомнящ се финал на тази пиянска вечер. Съмнявах се дали щях да успея да го поднеса според вкуса на Джордж Арлекин — най-миролюбивия, най-любезния човек.

Тридесет и шест часа по-късно бях вече в Лос Анжелис, разхождах се с Жулиет в градината на хотел „Бел Еър“ и споделях възторга й от новините: Джордж отървал смъртната присъда, до една седмица щял да излезе от болницата, а след месец щял да бъде готов да започне работа без големи натоварвания.

Жулиет беше пълна с планове.

— Решихме да отидем в Акапулко. Лола Франк ни дава вилата си под наем. Там има прислуга, която да се грижи за нас. Има лодка и… О, Пол, това ще е като втори меден месец! Нямам търпение да отидем там. Ще подскачам при всяко иззвъняване на телефона. Джордж е сякаш друг човек, толкова спокоен и сдържан. Сякаш е трябвало да съхрани всяка частица от силата си за критичния ден. Не се оплака нито веднъж. Винаги е бил внимателен с мен, но живееше в свой собствен, потънал в здрач свят. Дори когато му съобщиха добрите новини, той бе неестествено спокоен. Усмихна се и благодари на лекаря за грижите му. Когато останахме сами, ме прегърна силно и се разплака за малко. После каза нещо много странно: „Сега знам името на ангела.“ Попитах го какво има предвид, но той ми отвърна, че било нещо, което не искал да обяснява… — Кога мога да го посетя?

Днес следобед: Защо не отидеш сам и не го изненадаш?

Ако си сигурна, че…

— Разбира се. Това ще ми даде възможност да отида на фризьор и да обиколя магазините. Но няма да му позволиш да говори за работа, нали?

— Само за малко, обещавам.