Морис Уест: Арлекин

— Напълно.

— Телефонирай и поръчай самолет за три часа следобед. Свържи ме с Карл Крюгер в Хамбург. Обади се в клуба и им кажи, че ще закъснея за обяда, но ще пристигна навреме за речта. После отиди в апартамента ми, събери багаж в една чанта, вземи ме след обяда и ме откарай на летището. Искам да продиктувам телеграма, която да се кодира и изпрати до всички директори на клонове. Някой е проникнал в компютрите ни. Изцедили са ни с петнадесет милиона.

— Мили Боже! Джордж знае ли?

— Не.

— Ще му кажеш ли?

— Не и докато лекарите не се произнесат.

— Той замесен ли е?

— До ушите. Сюзи, трябва, да ми имаш доверие.

— Вярвам ти, Пол. Но и ти трябва да ми се довериш.

— Това, което не знаеш, ще ни помогне. Да го оставим така за момента.

— Имай предвид едно нещо, Пол. Арлекин е по-силен, отколкото си мислиш.

— Трябва да бъде такъв, Сюзи… Бъди добро момиче и проведи разговорите.

Карл Крюгер, президент на „Крюгер & Ко“ АД, седеше на бюрото си и се тъпчеше с кренвирши и бира, докато младшите му служители обядваха с клиентите си в „Четирите сезона“. Можех да си го представя — шестдесет и пет годишен, посивял като прибалтийска мечка, мърморещ недоволно против това, че го прекъсвам.

— Виж какво! Вие в Женева си играете с парите. Ние тук трябва да работим, за да ги спечелим. Какво, по дяволите, искаш?

— Вечеря, легло и разговор довечера.

— Никакъв шанс! Хилде е в града. Знаеш какво означава това. Тя е единствената жена, с която мога да се справям тези дни.

— Тогава ще поговорим набързо и ще я заведем на вечеря. Моля те, Карл!

— Изглеждаш разтревожен, Пол. Нещо не е ли наред?

— Нищо не е наред. Арлекин е в една болница в Калифорния. В чинията си имам обяд, достоен за куче. Нуждая се от теб, стари приятелю.

— Шест часа у нас. И ако закъснея заради теб, ти ще спиш с Хилде. Wiedersehen!

— Wiedersehen , Карл. И благодаря.

Пристигнах навреме за обяда. Отделих двадесет минути за изпълнени с оптимизъм празни приказки, на които сутрешните вестници щяха да посветят по половин колона. Самолетът излетя в три и петнадесет, а в шест без петнадесет вече чуках на вратата на крепостта на Крюгер на „Алстер Парк“.

Ако срещнете Карл Крюгер, няма да ви допадне. Англичаните ще ви кажат, че той е тесногръд юнкер, който помагал на Хитлер, а после подкупил американците, за да получи добра характеристика, и се заел да възстанови състоянието си във Федералната република. Може и така да е било, а може и да не е; не знам. Това, което знам, е, че Хели Анспахер се кълне, че той е дал милиони, за да спаси съпруга й от главорезите след заговора на Щауфенберг, че Хаим Херцел дължи живота си на него, а Джим Брандс се е крил в къщата му в продължение на три седмици, след като е бил ранен при полицейска хайка в Любек. Но всичко това е минало, прекалено сложно, за да го разберем.

Той е толкова широк, колкото и висок, с къдрава стоманеносива коса, огромни месести ръце и лице, нашарено с червеникави белези по рождение и кафеникави петна. На вид е очукан като стар боксьор, но мисълта му е ясна и два пъти по-бърза от вашата или моята. Той ме посрещна, сякаш бях изгубеният брат, прегърна ме през рамо и ме побутна, олюлявайки се, към камината.

— Мили Боже! Пребледнял си като калугерка! Нека налея малко огън в стомаха ти. Съобщих на Хилде, че ще дойдеш. Каза, че ще те поздрави лично… Скоч, нали… Знаеш ли, Пол, когато срещнах Хилде за първи път, тя се снимаше в долнопробни филми за Грегъри в Мюнхен. Това беше преди двадесет години, а днес тя все още е красива. И така, първо работата. За какво искаш да говорим?

— Петнадесет милиона долара.

— Какво продаваш?

— Нищо. Това е липсата по нашите сметки. Изиграли са ни, Карл.

— Кой го е извършил?

— Според доклада — Джордж Арлекин. — А според теб?

— Не е той.

— Попита ли го?

— Ще го направя, когато разбера дали ще живее, или ще умре.

— Значи не е Джордж. Тогава кой?

— Някой, който има достъп до компютърната ни мрежа.

— Име?

— Според мен Базил Янко.

— Защо? Той е тъпкан с пари.

— Иска да ни завладее. Каза ми го днес, когато ми предаде доклада относно сигурността на системата.

— И какво искаш от мен, Пол?

— Да ме прикриеш с десет милиона, за да останем чисти, докато аз оправя счетоводните книги и извърша необходимите преводи.

— Откъде ще дойдат останалите пет?

— От мен. Това е всичко, което имам.

— Ти си сантиментален глупак. Ще спасиш Арлекин, но Янко пак ще има доказателства за злоупотребата.