Морис Уест: Арлекин

Не съм Яго, макар че понякога ми се искаше да бъда. Казах й това, което знаех, че е самата истина.

— Джули, ти си омъжена за щастлив човек. Бъди щастлива с него. Всяко нещо му доставя радост, но ти си най-голямата. Приеми това, а последствията да вървят по дяволите.

Тогава Арлекин влезе шумно, като говореше възбудено, с ново платно под мишница, нов клиент в регистъра и планове за уикенд в Гщаад, където снегът бил дълбок, а времето обещавало да бъде ясно и слънчево.

Скоро след това, през април, двамата с Арлекин заминахме за Пекин, тъй като китайците се бяха заели да развиват търговията си с Европа, а Арлекин искаше дял за себе си и своите клиенти. Почудих се как той, мандаринът на мандарините ще изглежда на фона на спартанските стандарти на народната република. Подцених го, както обикновено. Веднага се почувства свободно като у дома си. Отлично говореше езика и умело владееше калиграфията им. Проявяваше изключителна вежливост и безкрайно търпение. В разстояние на един месец се сприятели с висшия ешелон на властта, уважаван и от политиците, и от технократите. Купуваше антики, нефрит и килими в големи количества. Обсъждаше проекти за производството на антибиотици и прецизни прибори. Създаде си приятели сред учените и антикварите. Проникваше до същността и на най-изтънчените ориенталски вицове и никога не губеше чувството си за хумор. Изигра ролята си безпогрешно и нашите домакини не скриха одобрението си.

Но не всичко бе само обаяние и вещина. Арлекин се опираше на опита си. Нещата, които ме потискаха — необятната земя, размахът на племенното предприемачество, събудиха в него поета и мечтателя. Той можеше да стои захласнат в продължение на цял час и да наблюдава епическите форми на пейзажа: самотен лодкар, който се връща у дома на фона на залязващото слънце; жена, която напоява оризищата с помощта на допотопен механизъм. После ще започне да коментира възбудено, но несвързано.

— … Има някаква лудост в нашето съществуване, Пол… Живеем с илюзии и отломъци. Разрушили сме племената и сме се осъдили на самотата на градовете. Стремим се към излишни неща и после водим кървави битки, за да защитим това, което не ни трябва. Пилеем пари и намаляваме стойността им. Отвърнали сме лица от Бога на предците си и посещаваме приемните на магьосници и шарлатани… Знаеш ли, понякога се страхувам много. Живея в градина, обградена със стена и пълна с прелестни поляни и цветя. В кошмарите си се чудя дали това не е долината на убийците…

След Пекин заминахме за Хонконг и Токио, а оттам — за Хавайските острови и Лос Анжелос, където Арлекин внезапно се разболя. Лекарят незабавно го настани в болница и рентгенът разкри тежка инфекция на белите дробове. Отначало се усъмниха за туберкулоза, но след като тестовете дадоха отрицателен резултат, започна нова серия от изследвания. Жулиет долетя от Женева, а аз се върнах в Европа. Арлекин се съживи за няколко дни, но след това състоянието му отново се влоши. Изследваха го за ку-треска и пситакоза и други още по-екзотични болести. Един ден Жулиет ми се обади с тревожни новини. Лекарите подозирали рак на кръвта. Препоръчали биопсия. Арлекин отказал.

— Но защо, Джули… защо?

— Казва, че е възмутен от идеята. Предпочитал да изчака присъдата на природата, както я нарича. Това е негово право. Не искам да го увещавам.

— Потиснат ли е?

— Странно, но не. Много е спокоен. Казва, че се е примирил.

— А ти?

— Аз съм ужасно притеснена. Но той се нуждае от мен, Пол. Поне от това съм доволна.

— Осланяй се на тази мисъл, момичето ми. Предай му, че го обичам. Кажи му, че момчето е здраво и когато се върне, все още ще сме в бизнеса…

Обещанието ми не прозвуча особено убедително. Не можех да обещая да се справим с лешоядите, които вече започваха да кръжат над главите ни. Всеки ден по телефона или телекса някой загрижен колега се интересуваше за здравето на Арлекин. Задаваха въпроси относно промяна в политиката ни, подхвърляха предложения за сливане в случай на смърт или неспособност на Арлекин да се справи. Внезапно бях затрупан от покани за обеди, вечери, коктейли и малки частни сбирки в половин дузина столици. Няколко отдавна забравени приятели се обадиха с ценни съвети относно състоянието на пазара или пакет акции на изгодна цена. Най-важен от всички бе мистър Базил Янко, президент на „Криейтив Системс Инкорпорейтид“. Неговият телекс от Ню Йорк бе кратък и ясен:

„Утре в Женева. Настоявам за лична среща с вас в 10:00. Моля потвърдете.