Морис Уест - Арлекин

Освен това съм безкрайно доволен, че личният ми живот е неприкосновен, тъй като телефонният ми номер не е обявен в указателя, на табелката на вратата пише чуждо име, а когато трябва да забавлявам досадници, използвам апартамента на банката в хотел „Салвадор“, така че не се налага да прекрачват прага ми. Това положение на нещата има и дипломатически предимства. „Салвадор“ е доста оживено място, където се провеждат делови срещи. Така че удобството на двойствения живот си заслужава: издаваш едното леговище и си почиваш в другото.

В осем сутринта, разчорлен и сънлив, се регистрирах в „Салвадор“. В девет бях в собствения си апартамент. До десет благодарение на помощта на Такеши се бях избръснал, изкъпал, закусил и възвърнал човешкия си вид. В десет и половина вече крачех по Трето авеню, за да се свържи с Арон Богданович, който продавал терор и много скъпи цветя.

Търговията с цветя процъфтяваше. Две момичета, въоръжени с ножици и тел, подреждаха една маса. Пътничка госпожа със златни очила, лимоненожълта престилка и хищна усмивка ме попита какво желая и преди още да си отворя устата, започна шумно да разгръща каталог с пролетни цветя. Когато поисках да видя собственика, усмивката й изчезна, тя изгуби всякакъв интерес към желанията ми и попита за името и професията ми.

Не остана особено доволна от информацията, която й дадох. Когато представих писмото на Карл Крюгер, тя го пое внимателно, сякаш бе експлозив, постави го на една табличка и го отнесе в задната стая. След няколко минути се върна и ми каза да прекося авенюто, да отида в „Таверната на Джинти“ и да почакам, докато ми се обадят по обществения телефон. Оттеглих се с поклон, чувствайки се нежелан и прокажен.

В „Джинти“ пих доматен сок и броих бутилките по рафтовете, докато най-после телефонът иззвъня и нечий глас ми нареди да отида до катедралата „Сейнт Патрик“ и да седна в първата изповедалня отдясно. Всичко това ми се стори страшно глупаво и му го казах. Гласът ме смъмри грубо:

— Когато стане въпрос за банков бизнес, ще се обърнем към вас. В нашата работа ние сме специалистите… Окей?

След като поставяше така нещата, окей. „Сейнт Патрик“ бе наблизо, малко молитви нямаше да ми навредят — при положение, че си спомнех думите. Изповедалнята бе мрачна и пропита със стари грехове. Решетката, която разделяше каещия се от изповедника, бе покрита с непроницаема мрежа. През нея ме заговори непознат, успокоителен шепот.

— Вие ли сте Пол Дезмънд?

— Да.

— Аз съм Арон Богданович. В състояние съм да запомня всяка ваша дума. Ще ми кажете каква услуга искате. Ще ви отговоря дали и при какви условия можем да я извършим. Започнете, моля.

Разказах му всичко с монотонния глас на изповядващ се. За мен това бе интересно упражнение, защото ме накара да осъзная в какво неопределено положение се бях поставил и колко прав бе Арлекин да се съмнява и колебае. Арон Богданович бе добър слушател и изключително опитен следовател. Зададе ми неудобни въпроси.

— Как ще подредите нуждите си по степен на важност?

— Да се предотврати поглъщането на банката. Да се разследват подправените операции и да се прочисти мрежата: Да се докаже, че Базил Янко е участвал в престъпен заговор.

— Първите две са защитни. Третата е нападателна. Защо?

— Ако поведем отбранителна война сме обречени да загубим.

— Изчислил ли сте евентуалната цена?

— В пари? Не. Разбираме, че би могло да излезе скъпо.

— Парите не са най-важното.

— А кое?

— Животът и смъртта. Когато се обаждате на полицията или се обръщате към известна агенция за разследвания и охрана, вие наемате човек с оръжие, който да защити живота и имуществото ви. Техните правомощия са ограничени. Те са отговорни за действията си пред закона. Ние не отговаряме пред него, защото действаме извън рамките на закона. Въпреки това ние имаме известни скрупули и не сме наемни убийци. Тях можете да намерите много лесно; цената на контракта е около и над двайсет хиляди за едно убийство.

— Ние не искаме наемни убийци.

— Но може да се стигне до насилие, а смъртта е последица от насилието. Така че трябва първо вие да решите, а след това и ние, дали случаят е достатъчно сериозен, за да оправдае смъртен риск.

— Можем ли да обсъдим това?

— Не сега. Бих желал да изясните позицията си пред самия себе си, за ваше собствено добро. Тогава пак ще се срещнем.

— Лице в лице? — Защо питате?

— Споменахте скрупули. Трябва да знаем тези, които са общи и за двама ни. Никога досега не съм сключвал сделка с човек, когото не познавам. Никога не съм подписвал договор без предварителни условия. Така че или ще се срещнем лице в лице, или приключваме дотук.