Морис Уест - Арлекин

След малко започнаха да ме болят главата и краката и се прибрах вкъщи. Такеши ми направи кафе. Не исках да мисля повече. Избрах наслуки една книга от библиотеката и без дори да погледна заглавието, се зачетох в първата страница, на която отворих:

„… Не знам кой — или какво — постави въпроса. Не знам и кога е бил поставен. Дори не помня да съм отговорил. В един момент аз отвърнах «да» на някого — или нещо — и от този час вече бях уверен, че съществуването има смисъл и следователно саможертвата ми… е подчинена на определена цел…“

Погледнах за първи път заглавната страница. Книгата се наричаше „Бележки“ — личните записки на онзи странен, объркан човек Даг Хамарскьолд. Продължих да чета.

„… В този момент, разбрах какво означава «да не се обръщам назад» и «да не мисля за утрешния ден». Преведен… през лабиринта на живота, аз стигнах до време и място, където осъзнах, че Пътят води до триумф, който е катастрофа, че цената на убийството е позор и че единственото възможно издигане е в дълбините на унижението…“

Не го разбрах, но ме развълнува по особен начин. Почувствах внезапно желание да то препиша на последния лист на бележника си, където нямаше да пропусна да го поглеждам всеки ден. Току-що бях свършил, когато влезе Такеши, изкашля се, изсъска, поклони се и помоли да му отделя минутка от изключително ценното си време.

— Да, Такеши. Какво има?

— Има нещо, сър, което трябва да ви кажа. Не е лесно.

— Седни тогава, не се притеснявай.

— Не, сър, благодаря ви. Нещата, които се случеха с вас, с вашите приятели…

— Нещата, които се случиха… да?

— По телевизията. Деня, в който провесиха детето през прозореца…

— Продължавай…

— Човекът, който го държеше, бе моят племенник — онзи, на когото винаги изпращах вашите пощенски марки.

— Знаеше ли, че той е член на „Ренго Секигун“?

— Разбрах, когато дойдоха от ФБР и ми зададоха въпроси. Преди това не бях сигурен.

— Защо не ми каза?

— Имам роднини в Калифорния и на Хаваите. Те са добри хора. Добри японци, добри американци. По време на войната бяха затворени в лагери, сякаш бяха врагове.

— Защо не каза на мен?

— Вие бяхте в Мексико.

— Но след това? Тези хора можеха да дойдат за мен, за мис Сюзън… Предупредиха ни за тази възможност.

— Ако племенникът ми беше дошъл тук, щях да го убия.

— Той щеше да убие първо теб, Такеши.

— Човек знае подобни неща, сър. Човек не им вярва. Сега, когато е твърде късно, вярвам.

— Трябваше да ми кажеш преди това.

— Трябваше. Но се срамувах. Ако нямате нищо против, сър, ще напусна сутринта.

— Такеши…

— Сър?

— Защо искаш да си отидеш?

— Моят племенник ме опозори, аз опозорих вас.

— Достойнството е като тръстика, Такеши. То се огъва при натиск.

— На какво тогава да се осланяме, сър?

— Такеши, седни, за Бога! Изморяваш ме да те гледам прав… Помниш ли човека, който спи в гроб…?

— Да, сър.

— Днес той ми каза, че няма среден път. Или трябва да умреш заради своята истина, или да убиеш заради нея. Трябва ли да му повярвам?

— Същото казва и племенникът ми.

— А какво казваш ти, Такеши?

— Ако искате едно цвете да разцъфти, не го режете.

Каква полза има мъртвецът от истината… Вие срамувате ли се, защото не спите в гроб?

— Не, понеже нямам смелостта…

— По време на войната, когато четяхме за атаките на нож с виковете „Банзай!“ и пилотите камикадзе, баща ми поклащаше глава и казваше, че умният страхливец е за предпочитане пред храбрия глупак. Мисля, че беше прав.

— Такеши, наистина ли трябва да напуснеш? Имаш ли по-добра работа?

— Не, сър.

— Защо тогава не останеш за малко и да продължим да разчитаме един на друг.

Той не се унижи да покаже задоволство, но го изрази с трикратен поклон и се съгласи. После попита дали не съм изгубил вяра в кулинарните му способности или грижите му — и ако не — защо тогава мис Сюзън не стои тук, а в онзи голям претъпкан хотел?… Което не бе лишено от смисъл, стига да можех да я накарам да го проумее.

В пет сутринта пристигна Саул Уелс. Докладвал редовно на Джордж Арлекин. Останал с чувството, че услугите му вече не са особено ценени. Чудеше се защо бях подал оставка. Парите — добре, но не разбирал създалата се ситуация. Не искал той да бъде виновен. Надявал се да го осведомя по въпроса.

Казах му част от истината: Арлекин беше преживял много. Трябваше да работи усилено. Трябва да контролира абсолютно всичко. Не исках приятелството ни да бъде помрачено от конфликти по въпроса за линията на действие. Саул прие думите ми с известни резерви. После го попитах за Бърни Куниг. Той веднага се оживи.