Морис Уест - Арлекин

Не я попитах какво ще стане тогава. Изпратих я в спалнята и я оставих да се съвземе, а през това време прочетох още малко от Даг Хамарскьолд, а Такеши си тананикаше фалшиво над тенджерите и тиганите.

Вечерта мина добре. Ядене, пиене, слушане на музика и комплименти за Такеши всеки път, когато се покажеше на вратата. Не говорихме много, защото думите нарушават хармонията. Просто се усмихвахме, докосвахме си ръцете, гледахме се, отново се усмихвахме, вдигахме чаши и отпивахме от сухото вино на краткотрайното щастие. После, когато Такеши си отиде, се сгушихме като котки в сумрака и аз я попитах:

— Ще останеш ли тази нощ?

— Подготвила съм се за това — ако нямаш нищо против.

— Това е въпросът, скъпа — няма да се прибираш обратно.

— Причинявам ти болка, cheri. Съжалявам.

— А аз съм объркан. И аз съжалявам.

— Пол, мислил ли си някога за Джули?

— През деня — не. Понякога сънувам кошмари, виждам я на алеята, в болницата, а аз съм вързан и не мога да стигна до нея. Защо питаш?

— Нощта, когато бяхме при Франсис Мендоса, се любихме и ти заспа. Дълго не можах да затворя очи. Ти говореше насън. Викаше нейното име, не моето. Това не ми даваше покой… После, когато Джордж ме помоли да остана в „Салвадор“, изпитах задоволство. Въобразявах си най-различни неща, като малко момиче: че той ще се събуди сам през нощта, ще дойде при мен; аз ще го чуя неспокоен и бълнуващ в мрака и ще отида при него… Нищо не се случи. Затова се скарах с теб. Следващата нощ го сънувах, както ти трябва да си сънувал Джули. Той беше там, но не можех да го достигна. После бях свободна, но него вече го нямаше… Когато се събудих, всичко бе свършило — край. Следващата вечер дойдох тук много късно. Ти беше излязъл. Пъхнах ти бележката под вратата. Глупаво, нали? Сънуваме други хора, а не можем да понесем раздялата между нас!

— Скъпа, преживели сме доста особено аз. Не можем да го заличим. Не би трябвало да опитваме. Това ни обогатява. Кой обръща внимание на книга, пълна с празни страници? Всички сме влюбени във фантоми. Всички имаме златни сънища — както и кошмари — но в сънищата си сме сенки, преследващи други сенки. Когато се събудим…

— Точно това ме безпокои, cheri. Как става, когато се събудим?

— Търсим познатото лице, приятелската усмивка. Докосваме познатото тяло, вдишваме аромата му, изпитваме удоволствие от него, притискаме се към него за успокоение. За да обичаш, трябва да познаваш. В Противен случай не сме сигурни дори дали сме самите ние. Сънуваме несбъднати неща, но се събуждаме благодарни за това, което е, и този, който е. Не можем да живеем с призраци. Те са безплътни и студени… По дяволите! Говоря като някой евтин философ.

— Иска ми се да го бе казал отдавна.

— Тогава не го знаех… Или може би го знаех, но бях прекалено горд, за да го кажа. Сюзи, скъпа, да не отлагаме повече. Кажи „да“ и да заживеем наистина заедно. Времето лети и ние остаряваме.

— Един въпрос, Пол — обещавам да бъде последен. Можем ли да останем до Джордж, докато всичко свърши?

— Можем и ще го направим.

— Тогава, да, скъпи… Да! О, cheri, толкова е хубаво да си бъдеш у дома.

Беше странно: мигът бе съвсем обикновен. Беше тих и спокоен, като плаване от подветрената страна, далеч от вятъра, далеч от бурното море. Продължавахме да чуваме бурята, да виждаме черните облаци, струпани над планинските върхове, но се намирахме на сигурно място в пристанището и можехме най-после да се помолим за останалите бедни моряци.

На сутринта отидохме заедно в „Салвадор“ и казахме на Джордж Арлекин. Той отвърна, че се радва и за двама ни и че е доволен от решението на Сюзън да изчака, докато уреди нещата в Ню Йорк. Попита къде и кога ще се оженим. Казахме му, че ще изчакаме, докато се върнем всички в Женева, за да отпразнуваме събитието заедно. Той не бе сигурен в тава. Плановете му били неопределени. Трябвало да направим приготовленията, без да се съобразяваме с него. Ако имал възможност да бъде с нас, щял да се радва, разбира се.

Когато го попитах кога смята да приключи с Янко, той започна, да увърта: много скоро, след седмица или малко повече. Имало още въпроси, които трябвало да бъдат уредени с Майло Фром. Не спомена какви. Реших, че имам право да попитам Майло Фром. Позвъних му от телефона във фоайето. Каза, че може да ми отдели един час преди обяд и ще бъде готов, ако не и щастлив, да се срещнем в моя апартамент. Предисловието се оказа по-трудно, отколкото бях очаквал.

— … Мистър Фром, озовах се в трудно положение. Както знаете, не заемам никакъв официален пост в компанията на Арлекин. Личното ми положение също се промени. Той бе категоричен в нежеланието си да участвам в делата й за в бъдеще. Все пак аз си оставам негов приятел и се безпокоя за него. Бих желал да разговаряме неофициално. Имате ли нещо против?