Морис Уест - Арлекин

— Моля те, Пол! Обеща да ме изслушаш. Приготвил съм изявление за пресата по повод твоята оставка. Бих желал да го прочетеш, да го коригираш, ако пожелаеш, и да го оповестя днес. Веднага щом приключим в Ню Йорк, ще уволня Сюзън с щедра според мен компенсация. Мисля, че тя има нужда от свобода. Тя трябва да вземе решения…

— А ти какво ще правиш?

— Каквото трябва — ще се грижа за детето и ще възстановя бизнеса.

— Мога ли да те попитам как възнамеряваш да постигнеш това?

— Разбира се. Ще се споразумея с Базил Янко.

— Искаш да кажеш, че продаваш?

— Не, ще се споразумея с него. Ти и Карл Крюгер сте обсъдили най-важните условия. В лични преговори вероятно ще успея да ги направя още по-изгодни. Това зависи до известна степен от успеха на Майло Фром в Лондон и от вида на компромиса, който ще постигне между администрацията и агенцията. По този въпрос не мога да направя нищо.

Той бе преднамерено неясен, но нямах настроение да го притискам. И без това исках да се оттегля. Даваше ми възможност да го направя с достойнство. Можехме да останем приятели; но приятелството ни нямаше да бъде същото, защото той се промени, а аз не можах. Все пак беше по-добре да си изясним нещата.

— Предполагам знаеш, че помолих Сюзи да се омъжи за мен?

— Не, не знаех. Но се радвам. Мисля, че идеята е чудесна.

— Тя още не е дала съгласието си.

— Защо?

— Още е влюбена в теб. Винаги е била.

Той ме погледна леко изненадан, сякаш говорех за цената на доматите.

— Но аз не съм влюбен в нея.

— Това ме интересуваше. Благодаря ти, Джордж. Ще изчакам в Ню Йорк, докато тя приключи. После ще заминем… Сега нека уредим тези документи, а?

През следващите няколко дни се чувствах странно потиснат и излишен. Бе настъпил краят на една епоха в моя живот. Стоях настрана от борсата и клуба, защото не исках да отговарям на въпроси относно моите планове или да се присъединя към клюките за Арлекин. Не четох вестници, защото всички новини бяха лоши, индексът падаше и колкото по-малко играех на борсата, толкова по-добре.

За да запълвам свободното време, посещавах корабни инженери и корабостроители и разговарях с тях за една моя стара мечта — моторна яхта, с която да прекося Пасифика. Обикалях хелингите 51в търсене на забравени или изоставени яхти. Вечерно време се отбивах в „Салвадор“, пийвах по чашка с Арлекин, играех малко с кръщелника си, а после отвеждах Сюзън при Гъли Гордън и след това обратно в апартамента.

Тя също бе объркана и разтревожена. Работата й вече бе временна. Не можехме да я споделяме. Благоприличието изискваше да не засягам поверителни теми, от участие в които бях официално лишен. Отношенията ни станаха обтегнати и неискрени. Разменяхме си остри думи. Чувствах, че тя ме отдалечава от себе си. Обвини ме, че я притискам прекалено силно и я лишавам от времето за взимане на решение, което й бях обещал. След една малко шумна вечеря с Карл Крюгер и Хилде тя избухна в плач и каза, че предпочита да не се виждаме няколко дни. Посетих няколко приема с Мендй Дюкейн и приятелите й, след което се почувствах, изтощен, кисел и по-самотен от всякога. Една сутрин, когато се връщах в три часа сутринта, открих бележка, пъхната под вратата: „Cheri, съжалявам. Трябва да те видя. Сюзи.“ Обадих й се по време на закуска, поговорихме половин час и се разбрахме да се срещнем на вечеря вкъщи.

Същата сутрин, като нямах какво да правя, се разходих до магазина за цветя на Трето авеню и поисках да видя Арон Богданович. Този път бях поканен в разхвърляна задна стаичка, където майсторът на терора бе зает с прозаичното изчисляване на сметки.

Покани ме да седна, надраска няколко числа, след което се облегна назад и ме изгледа със сардонично удоволствие.

— Е, мистър Дезмънд, как се чувства човек без работа?

— Свиквам. Вие как сте?

— Гробарите и цветарите са винаги заети. А и продължавам да се числя във ведомостите на „Арлекин и Сие“.

— Това е ново за мен.

— Така си и мислех. Защо напуснахте?

— Бях помолен да се оттегля.

— Знаете ли защо?

— Бяха изтъкнати някои причини.

— Те задоволиха ли ви?

— Не.

— Защо киснете в Ню Йорк?

— Очаквам да се оженя за Сюзън… надявам се.

— Тя е подходяща за вас.

— Благодаря.

— Защо дойдохте тук?

— Искам да ви поканя на обяд.

— Благодаря. Аз никога не обядвам, но след като сте тук, ще ви дам един съвет.

— Моля…?

— Аз нямам приятели, мистър Дезмънд. Не мога да си ги позволя. Има няколко човека, които уважавам. Арлекин е един от тях. Той е човекът, който бих искал да бъда при друго стечение на обстоятелствата. От друга страна, той няма необходимите знания и умения да бъде това, което съм аз…