Морис Уест - Арлекин

— Продължавайте.

— Помоли ви да се оттеглите, за да не бъдете обвинен в съучастничество в неговия план.

— Който е…?

— Същият, както и преди — да убие Базил Янко.

— Не вярвам. Не мога! Той ми каза…

— Че ще се споразумее с Базил Янко. Да. После ще го убие. И естествено, ще открие, че това не е решило нещата. Помоли ме да му помогна. Ще го направя, защото моите хора искат Янко да бъде премахнат. Сега, за разлика от преди, вече виждам как да стане това. Няма да го спрете. Бзсмислено е да опитвате. Предполагам, че бихте могъл да останете, за да помогнете на Джордж Арлекин да се изправи на крака или поне да се погрижите за сина му.

— Щяхте ли да ми го кажете, ако не бях дошъл тази сутрин?

— Да… но едва снощи научих какво е решил.

— Това е абсурдно! Това наистина е абсурдно!

— Кое, мистър Дезмънд?

— Арлекин ме освобождава, вие ме замесвате отново.

— А вие не сте го искал никога, мистър Дезмънд. Искате и вълкът да е сит, и агнето да е цяло. Искате почтеност без сила, владение без заплаха, удоволствие без заплащане. Искате наемници, които да убиват вместо вас, и слепци, които да погребват вашите мъртъвци. Няма начин! Вече няма никакъв начин! Мъченик или убиец — това е изборът! Освен ако не искате да се присъедините към върволицата каторжници, оковани с обща верига, плачещи за Месията, който никога няма да дойде!

Ако той не бе толкова разпален, щях да го пропусна. Ако той не бе толкова уверен, нямаше да обърна внимание на дребното мъчително съмнение, което от дълго време бях захвърлил в дълбините на мозъка си. То бе толкова неясно, че се наложи да потърся думи, за да го изразя.

— Мисля… мисля, мистър Богданович, че вие ни манипулирате — Арлекин и мен, и двамата.

Навъсеното му лице не трепна. Очите му бяха пусти прозорци към пуста душа.

— Какво точно искате да кажете, мистър Дезмънд?

— Валери Халстрьом…

— Какво тя?

— Да се върнем на реда на събитията. Претърсвате апартамента й. Напускате го. Виждате да влиза един мъж. Виждате я да се прибира вкъщи. Виждате мъжът да си тръгва. Връщате се и я намирате мъртва. Така ми казахте.

— Да.

— Но тя беше ваш агент. Чакал сте отвън, докато са я убивали…

— И?

— Знаел сте какво става. Позволил сте то да се случи.

— Точно така.

— Защо, мистър Богданович?

— Валери си бе изпяла песента. Тя флиртуваше в бара на Гъли Гордън и приказваше прекалено много — както в случая с вас, мистър Дезмънд. Прикритието й бе разрушено. Янко нареди да я убият. Позволих това да се случи, както се изразихте. Сега си разчиствам сметките. Янко ще умре много скоро. Двамата с Арлекин сме уредили подробностите. Ще се съгласите, че сме си заслужили хонорара.

— Продължавам да твърдя, че ни манипулирате.

— Обиждате ме, мистър Дезмънд. Забравил сте споразумението ни: ако килимът се изцапа с кръв, аз го чистя, а вие от своя страна обещахте да мълчите. Ако играта не ви понася, оттеглете се и се приберете вкъщи. Все още имате това право.

— Ще говоря с Арлекин.

— Направете го на всяка цена. Не вашата жена е била убита в Мексико Сити. Не вашето дете увисна от прозорец на петия етаж в Женева.

Той не бе ядосан. Дори не бе категоричен. Сигурно бе чел мислите ми като детски буквар. Когато станах, за да си тръгна, ме спря с ръка и със странна, снизходителна насмешка ми каза:

— Уверен съм в това, което казах. Детето ще има нужда от вас. А може да се наложи и да помогнете на вашия приятел да се изправи на крака. Стойте наоколо. Няма да бъде толкова лошо, колкото си мислите. Смъртта винаги е нещо банално.

Оставих го да пресмята приходите и разходите от цветята и се разходих за около час сред обедната блъсканица на Ню Йорк. Не бързах. Никой не се нуждаеше от компанията ми, никъде нямаше да почувстват отсъствието ми. Зяпах витрините на магазините и виждах бъркотия от безсмислени неща. Вглеждах се в лицата и виждах само маски на актьори. Усетих мириса на храна, но не ми хареса. Облизах устните си и изпитах желание да пия нещо, но знаех, че ще ми се повдигне от първата глътка. Исках да поговоря с някого, но щях да побягна при първите думи за поздрав. В душата ми бе пусто и бях опозорен. Моята крехка философска система бе разбита на пух и прах, моят морален кодекс бе пълен с дупки като швейцарско сирене. Арон Богданович ме бе разтърсил до дъното на душата, но аз не можех да го поместя на милиметър от твърдото му убеждение, че животът е една нелогичност, на която е по-лесно да сложиш край, отколкото да я поправиш.