Джон Гришам - Завещанието

Когато се върна, Трил сякаш бе станал друг човек — навъсен, недружелюбен и неотзивчив.

— Съжалявам, мистър Монтгомъри — каза той, без да седне. — Няма да сме в състояние да ви помогнем.

— Тя в Бразилия ли е?

— Съжалявам.

— В Боливия?

— Съжалявам.

— Поне ми кажете, съществува ли такова лице?

— Не мога да отговоря на въпросите ви.

— Изобщо ли?

— Изобщо.

— Мога ли да говоря с вашия шеф или ръководител?

— Разбира се.

— Къде е той?

— На небето.

След вечеря — големи пържоли с гъбен сос — Джош Стафорд й Тип Дърбан седнаха в гостната. В камината бумтеше огън. Друг прислужник, мексиканец с бяло сако и джинси, им сервира много старо малцово уиски от запасите на мистър Фелан. Поръчаха си и хавански пури. Павароти пееше коледни песни през невидима стереоуредба.

— Хрумна ми нещо — каза Джош, загледан в огъня. — Трябва да изпратим някого, за да намери Рейчъл Лейн, нали?

Тип само кимна, защото в момента дърпаше продължително от пурата си.

— От друга страна, не можем да изпратим когото и да е, нали? Трябва да е адвокат, човек, който може да обясни юридическите въпроси. Трябва да бъде и човек от фирмата заради конфиденциалността.

Тип пак кимна, с пълна с дим уста.

— Е, кого можем да изпратим?

Тип бавно изпусна дима през носа и устата си и синкавите кълба се устремиха нагоре.

— Колко време ще е нужно? — попита той накрая.

— Не знам, но няма да е малко. Бразилия е много голяма страна, а тук говорим за планини и джунгли. Онези племена са толкова изолирани от света, че никога не са виждали автомобил.

— Няма да отида аз.

— Може да наемем местни водачи и други такива, но въпреки това ще е нужна минимум седмица.

— Няма ли канибали?

— Няма.

— Анаконди?

— Успокой се, Тип. Няма да пътуваш ти.

— Благодаря.

— Но виждаш проблема, нали? Имаме шейсет адвокати и всичките са затрупани с работа повече, отколкото могат да свършат. Никой от нас не може просто да зареже нещата си, за да тръгне да търси тази жена.

— Изпрати някой от техническите сътрудници.

Джош не смяташе, че това е добра идея. Отпи уиски и дръпна от пурата, заслушан в пращенето на огъня.

— Трябва да е адвокат — каза той сякаш сам на себе си.

Появи се прислужникът с нови питиета. Попита ги дали желаят десерт и кафе, но посетителите вече бяха получили каквото искаха.

— Какво ще кажеш за Нейт? — попита Джош, когато отново останаха сами. Беше ясно, че е мислил за него през цялото време, и това подразни Тип.

— Шегуваш ли се?

— Не.

Замислиха се над идеята да изпратят Нейт, всеки с опасенията и съмненията си. Нейт О’Райли беше съдружник отпреди двайсет и три години, който в момента бе затворен в клиника за наркомани в Блу Ридж, западно от Вашингтон. През последните десет години Нейт често бе ставал пациент на подобни заведения, където се мъчеше да изостави пороците си, да разруши навиците си, да играе тенис и да придобие слънчев загар, да засили волята си и да изостави пристрастеността си веднъж завинаги. Но въпреки че при всяко сгромолясване се кълнеше, че е последно, че най-накрая е стигнал дъното и няма накъде да пада повече, винаги следваше още по-жестоко падане. Сега, на четирийсет и осем, беше разорен, с два развода зад гърба си, а наскоро бе уличен и в укриване на данъци. Бъдещето му беше всичко друго, но не и светло.

— Някога е бил спортист, нали? — попита Тип.

— О, да. Водолаз, алпинист, такива смахнати неща. После започна да се плъзга надолу и се занимаваше само с работата си.

Плъзгането надолу бе започнало след трийсетата му година, когато бе постигнал поредица успехи в дела срещу небрежни лекари. Нейт О’Райли бе станал звезда в схватките с недобросъвестните медицински лица, но също така бе започнал да пие и да употребява кокаин. Бе изоставил семейството си и се бе отдал изцяло на страстите си — тежки присъди, алкохол и наркотици. Някак си успяваше да балансира, но за всички бе ясно, че се задава катастрофа. След това изгуби едно дело и последва първият сериозен срив. Фирмата го бе изпратила в много добър санаториум, за да се възстанови, след което се бе върнал към бляскавата си кариера. Това бе първият път.

— Кога ще излезе? — попита Тип. Изненадата му беше преминала и идеята му харесваше все повече и повече.

— Скоро.

Нейт бе силно пристрастен към алкохола и опиатите. Можеше да се въздържа с месеци, дори с години, но накрая винаги рухваше. Химикалите опустошаваха ума и тялото му. Поведението му ставаше странно, постепенно плъзнаха слухове, че е превъртял.