Мери Кларк - Играчът на лотария

Никога нямаше да се забележи липсата на няколко. Като пресметна, че тези най-отгоре трябва да са най-скорошните, Елвира взе една шепа и ги мушна в огромната си чанта. Между единадесет и дванадесет отнесе още няколко поръчки в бара. Междувременно, неспособна да търпи мръсната кухня, тя се зае да я почисти под развеселения поглед на Ханк.

След кратко отбиване в Порт Оторити, за да се преоблече в хубавите си дрехи, да изтрие ружа и пурпурните сенки от лицето си и да увие с тюрбан огнената си коса, Елвира излезе от едно такси в един без четвърт. Раймон, нощният портиер, рече:

— Сестра Корделия беше тук. Обсипа ме с въпроси къде сте.

Корделия не беше глупачка, помисли си Елвира с горчиво възхищение. В главата й се оформяше един план и Корделия бе част от него. Още преди да се потопи в пълната с етерични масла от Сайпръс Пойнт Спа вана „Джакузи“, Елвира сортира мазните ордери. А преди да е изминал и час, бе съкратила списъка на възможностите. Четири стаи редовно правеха големи поръчки. Прогони настойчивия страх, че и четирите биха могли да са заети от играчи на покер или друг вид комарджии, а Уили би могъл в момента да се намира в Аляска. В мига, в който бе стъпила в хотела, интуицията й бе подсказала, че той е наблизо.

Беше почти три часът, когато се вмъкна в двойното легло. Колкото и уморена да бе, сънят не идваше. Накрая си представи, че Уили лежи до нея.

— Лека нощ, мили — каза тя на глас и мислено го чу да й отвръща: „Приятни сънища, скъпа“.

Сестра Корделия пристигна в седем часа в четвъртък сутринта. Елвира бе подготвена за посещението й. Беше станала преди половин час и беше облечена с карираната хавлия на Уили, която леко ухаеше на лосиона му за след бръснене. На печката бе сложена кана с кафе.

— Какво става? — попита рязко Корделия.

Докато пиеха кафе и ядяха кейк „Сара Лий“, Елвира й разказа всичко.

— Корделия — завърши тя, — няма да ти разправям, че не ме е страх, защото ще те излъжа. Боя се до смърт за Уили. Ако наблюдават тази сграда или пък са наели някое момче за поръчки да я държи под око и се разбере, че влизат и излизат непознати хора, ще убият Уили. Корделия, кълна ти се, зная, че е в онзи хотел, и имам план. Мийв все още притежава разрешително за носене на оръжие, нали?

— Да. — Пронизващите сиви очи на сестра Корделия се впиха в Елвира.

— И все още е приятелка с онези хора, които прати в затвора, нали?

— О, разбира се. Те всички я обичат. Знаеш, че помагат в работата на Уили, когато се наложи, и се редуват да носят храна на инвалидите ни.

— Точно това ми трябва. Те приличат на хората, които обитават онова място. Искам трима или четирима от тях да се регистрират в „Линкълн Армс хотел“ довечера. Нека започнат да играят карти. За там е нещо съвсем обичайно. Утре вечер в седем похитителите ще ми се обадят къде да оставя парите. Знаят, че няма да им ги дам, докато не разговарям с Уили. За да им попреча да го изведат, искам хората на Мийв да завардят изходите. Това е единственият ни шанс.

Корделия се втренчи мрачно в пространството, после промърмори:

— Елвира, Уили винаги ми е казвал да вярвам на шестото ти чувство. Предполагам, че сега ще е по-добре да го направя.

В четвъртък следобед Кларънс вече едва гледаше заради невероятната болка, която цепеше главата му от ухо до ухо. Дори Тони внимаваше да не го вбесява. Не се пресегна да включи телевизора, а се задоволи да седи до Уили и да му разправя с дрезгав шепот историята на живота си. Бил на седем години, когато открил колко лесно е да се краде от сладкарницата. В този момент Кларънс изрева откъм леглото:

— Казваш, че можеш да поправиш този дяволски теч?

Уили не искаше да изглежда прекалено развълнуван, но мускулите в гърлото му се свиха, докато кимаше енергично.

— К’во ти трябва?

— Френски ключ — изграчи Уили през превръзката на устата си. — Отвертка. Жица.

— Добре. Сами, чу го. Върви и намери тия неща.

Сами отново редеше пасианс.

— Ще пратя Тони.

Кларънс подскочи.

— Казах ти. Тоя твой тъп брат ще издрънка на първия срещнат къде отива, защо отива и на кого ще ги носи. Сега тръгвай.

Сами потръпна от тона му, спомняйки си как Тони бе тръгнал да се разхожда с колата за обира.

— Добре, Кларънс, добре — отвърна кротко. — И, слушай, след като ще излизам, к’во ще кажеш да донеса малко китайска храна, а? Може да хапнем нещо вкусно за разнообразие.

Намръщеното изражение на Кларънс моментално изчезна.

— Да, добре. Донеси и много соев сос.