Скот Търоу - Обратими грешки

— Джилиан, никой няма да ме критикува… впрочем няма кой да критикува и теб, че сме решили да предприемем стъпки, за да изслушаме този човек. Който достатъчно ясно е изказал мнението си за защитниците.

— Защо мислиш, че няма да се съгласи да говори направо с теб?

— По-скоро имам основания да очаквам да ме мрази и да откаже да разговаря с нас двамата. Джилиан, имам шест седмици преди Апелативният съд да реши дали да пусне екзекуцията. На тази фаза просто не мога да си позволя никакви рискове.

— Не мога да отида в Ръдярд, Артър. — Коремът й се свиваше при самата мисъл за това. Не искаше отново да вдишва онзи гаден въздух, а още по-малко желаеше отново да влиза в контакт с извратената реалност на затворените престъпници. По-голямата част от присъдата си бе излежала в единична килия, защото Управлението на затворите се бе видяло в невъзможност да прецени коя от другите затворнички би могла да се окаже дъщеря, сестра или някаква друга роднина на осъдена от нея и би могла да реши, че моментът за отмъщение е прекалено удобен, за да се изпусне. И добре, че бяха решили така. На няколко пъти й се бе налагало да споделя килията, но не се бе чувствала комфортно нито за секунда в компанията на съкафезничка — обикновено бременна в първите дни от излежаване на присъдата или някоя наказана за едно или друго нарушение на вътрешния ред. Това бяха престъпнички до мозъка на костите. Повечето бяха без грам умствен багаж и се сриваха психически още в началото. Някои бяха умни. Имаше и такива, които се радваха на компанията. Трябваха й само няколко дни, за да ги опознае, и тогава се сблъскваше с характери, непоклатими като Гибралтар: непоправими лъжкини, избухливи с темперамент като Везувий, нещастнички с представа за света, толкова далеч от реалността, че даже нямаха понятие за някои най-нормални аспекти на живота отвън. Джилиан се държеше дистанцирано, не отказваше правни консултации и въпреки опитите си да прекъсне тази практика, така и не успя да им попречи да я наричат „Съдийката“. Изглежда, на всички там — както затворници, така и надзиратели, — бе приятно, че един от силните на деня е паднал толкова ниско.

Рейвън обаче не мислеше да се отказва.

— Виж — настоя той, — не бих искал да проповядвам, но този Ердай в известен смисъл е прав, не мислиш ли? Все пак решението е твое. Ти си го намерила за виновен и ти си определила присъдата. Не смяташ ли, че поне донякъде си отговорна, ако се окаже, че моят човек не заслужава всичко това?

— Артър, ще ти кажа съвсем направо, че според мен вече съм направила каквото трябва. — Истината бе, че се бе борила със себе си, докато вземе решението да донесе писмото. Защото отлично знаеше, че е глупаво да рискува нов контакт с Рейвън, който можеше да налучка правилните въпроси относно нейното минало. А и тя вече не се чувстваше задължена пред закона, който, от една страна, й бе доставял удоволствие с поставянето на проблеми, изискващи интелект, но от друга, я бе изхвърлил от царството си. Проблемът й бе, че все още изпитваше угризения за онова жестоко подмятане пред Артър. И не законът, не правото, а собствената й система от правила, изградена не без напътствията на Дъфи, нейния „спонсор“ и хазяин, бе в основата на идването й тук. Тези правила казваха: край на неразбориите, край на безучастното самоунищожение и на унищожението на други; когато е възможно, поправяй грешките си.

Пушеше й се все по-силно и тя стана и се разходи до ъгъла на залата. Не беше влизала в помещение, имащо отношение към правото, през месеците, откакто бе излязла от затвора, и натруфената обстановка й се виждаше смехотворна. Колко много бяха забогатели през това време. Самата идея, че обикновени хора могат да живеят в подобна обстановка — скъпа ламперия, гранит, сребърна шведска кафе машина и удобни столове на колелца с фина тапицерия от телешка кожа — й се струваше нелепа. Самата тя никога не бе бленувала за такива неща. Но й беше трудно да възприеме, че Артър Рейвън — способен и целеустремен, но най-вероятно не особено надарен, — се чувства така уютно в този комфорт.

Докато я наблюдаваше, Артър несъзнателно гладеше косата си, щръкнала на местата, където все още я имаше. Артър, както винаги впрочем, изглежда, се трудеше много: възелът на вратовръзката му бе отпуснат, дланта му бе изцапана с мастилени петна, петна се виждаха и по маншета на ризата му. Тя интуитивно потърси начин да го отклони от мислите му.

— Как е сестра ти, Артър? Нали… нали беше болна?