Скот Търоу - Обратими грешки

— И защо си сигурна, че той има предвид моя клиент? — попита я той.

— Аз съм издала само две смъртни присъди, Артър, и още преди много време в Тексас екзекутираха другия — Уинго Маккесон. Освен това Старчек не беше разследващ детектив по онзи случай.

Той се обърна към Памела — очакваше да види ликуване, но тя разглеждаше плика, в който бе изпратено писмото на Ердай, съсредоточила вниманието си върху пощенското клеймо.

— Значи сте получили това през март? — Тя погледна Джилиан. — И сте стояли просто така цели два месеца? — Враждебността в гласа й изненада Артър. Обикновено Памела се държеше по характерния за нейното поколение начин, а именно с неопределена дружелюбност, подсказваща, че нищо в живота не заслужава напрежението на конфронтацията.

— Мисля, че вече всичко е наред — обади се Артър. Все пак не можеше да не признае, че Памела има право. Не можеше да се каже, че Джилиан е бързала да реши как да постъпи и да прави ли нещо изобщо.

— След срещата ни се замислих по-сериозно — призна Джилиан. Гледаше Артър.

Това обаче не бе достатъчно за Памела.

— Но все още не сте отишли да се видите с този човек, нали?

Джилиан се намръщи.

— Това не е моя работа, госпожице.

— А да гледате как ще екзекутират невинен… това ваша работа ли е?

— О, за бога! — Артър вдигна ръка срещу Памела като пътен полицай. Тя млъкна, но не спря да гледа враждебно Джилиан. Той попита бившата съдийка може ли Памела да копира писмото и Джилиан, сложила обсипана с лунички ръка пред лицето си, кимна мълчаливо. Памела гневно сграбчи листа и в този момент Артър почувства, че Джилиан се пита защо си е правила труда да идва тук.

През цялото време, през което бе част от правораздавателната система, първо като прокурор, а после и като съдия, Джилиан бе вярвала с почти религиозна убеденост, че никога не бива да губи присъствие на духа. Без значение колко голям мошеник бе обвиняемият или неговият защитник, тя нямаше да им достави удоволствието да видят у нея емоционална реакция. Този път, докато младата помощничка на Артър — с високи над глезена боти и къса кожена пола — излизаше, Джилиан едва се сдържа да не й даде съвет. Овладей се, бе готова да й каже. На което Памела, разбира се, щеше, при това съвсем оправдано, да отговори, че не желае да прилича по нищо на нея.

— Какво й даваш, Артър? — попита тя, след като вратата се затръшна. — Високооктанов бензин?

— Един ден тя ще стане голям адвокат — отговори той. Тонът му подсказваше, че не е възприел риторичния въпрос като комплимент.

— Продължават да ме засипват писма на затворници, Артър. Честно казано, нямам представа откъде научават адреса ми. И цялата тази поща е абсолютно налудничава, за да не кажа нещо по-силно. — Част от писмата съвсем предсказуемо бяха с откровено порнографско съдържание, несъмнено вдъхновено от спомена за привлекателно изглеждащата облечена във власт жена, но имаше и такива, напомнящи писмото на Ердай, изпратени до нея с абсурдната надежда, че сега, след като вече е стояла в „кафеза“, тя ще е по-склонна да премисли някои ситуации и да промени с нещо съдбата на осъдените. — Не мога да си позволя лукса да приемам тези писма сериозно — поясни Джилиан. — Мисля, че знаещ какво представлява това писмо, Артър. Сигурна съм. Водачите на банди вътре са вечно готови да измислят нещо.

— „Ерно Ердай“? Звучи ми като име на бял. Роми е чернокож. И прекалено странен, та някоя банда да се загрижи за него. Освен това в досието му няма и дума за връзка с банди.

— Там се оформят най-невероятни взаимоотношения, Артър. Смятай, че е като войната на Червената и Бялата роза.

Артър сви рамене и каза, че единственият начин да се разбере, е да говорят с Ердай.

— И аз мисля, че трябва да го направиш — съгласи се тя. — Точно затова ти донесох това писмо.

— В него обаче се казва, че той иска да разговаря с теб.

— Ооо… моля те — каза Джилиан. После бръкна в чантичката си. — Мога ли да запаля тук? — Рейвън обясни, че пушенето в цялата сграда е забранено. Спомена, че имало едно фоайе, определено за тази цел, но въздухът в него бил такъв, че можела направо да диша пепел. Джилиан затвори чантичката си, примирена, че се налага да изтърпи, и допълни: — Мисля, че даже не е редно да се появявам там.

Артър направи физиономия, за да маскира усмивката си, и тя веднага разбра. Вече нямаше кой да я накаже за пропуск от морално-етичен характер, нямаше кой да й забрани да сяда на стола на съдията, и най-сетне нямаше кой да й отнеме лиценза на правоспособен юрист. Всичко това вече беше направено. Така че можеше да си позволи да прави всичко, стига това да не я вкараше обратно в затвора.