Дийн Кунц - Добрият

— Лили.

— Благодаря, Лили. Надявам се, че няма да ме помислиш за откачила, когато обясня защо сме тук — звучи наистина налудничаво. Подозирам, че някой иска да ме убие… защото идвах да пия кафе в „Сметана и захар“.

Очите на вдовицата, тъмни и ясни като прясно сварено ямайско кафе, не трепнаха.

— Да, възможно е.

Лили Уен-чинг ги заведе в хол със стъпаловиден таван, боядисан в малко по-светъл тон от гланцирано кайсиевия цвят на стените.

Лъскави пердета в бронзов цвят бяха събрани в двата края на стена от прозорци, от която се разкриваше гледка към моравото утринно море, остров Каталина и небе, изстискано почти до сухо с миниатюрни остатъци от намачкан тюл.

Линда и Тим седяха с лице към гледката в кресла от тъмночервено сандалово дърво с червени възглавници и медальони с божури на летвата в средата на гърба на облегалката.

Домакинята се извини и излезе, без да обяснява причината. Обутите й в чехли крака не вдигнаха никакъв шум нито по килима, нито по дървения под.

Червеноопашат ястреб се извиси от каньона, над който висеше къщата, и закръжи в разширяващи се кръгове.

В хола две каменни химери, сложени на високи поставки за тамян, сякаш държаха Тим под око, докато той наблюдаваше ястреба.

Тишината в къщата взе да натежава и Тим изпита чувството, че ще бъде невъзпитано и дори грубо да я наруши.

Невероятно бързо, както ако беше имала еспресо машина, готова за сервиране, Лили се върна с три двойни кафета в бели чаши на червен лакиран поднос. Сложи подноса на масичка от червено сандалово дърво, чиито крака бяха монтирани навътре от ръба, с удължени сглобки и декоративни подпори.

Тя седна с гръб към гледката на китайско легло, оградено с дъски от три страни, което се използваше за диван. Безроги дракони бяха гравирани на облегалката и страничните дъски, а червената възглавница беше от същия материал като възглавниците на креслата.

Тя отпи глътка еспресо и отбеляза:

— Милият доктор Аваркян беше редовен клиент.

— Говорили сме си с него няколко пъти на терасата, когато бяхме на съседни маси — спомни си Линда.

— Професор от Университета на Калифорния в Ървин — обясни Лили на Тим. — Беше редовен клиент. Отиде си преждевременно от сърдечен удар.

— На колко години беше? — заинтересува се Тим.

— На четиридесет и шест. Три месеца след пожара.

— Действително е бил прекалено млад, но сърдечни удари се случват и на такава млада възраст.

— Прекрасната Евелин Накамото.

— Познавах и нея — наведе се Линда напред. — Тя държеше галерия на авеню „Форест“.

— Пет месеца след пожара Евелин беше прегазена на пешеходна пътека в Сиатъл от шофьор, който избягал, без да спре.

— Само че в Сиатъл — обади се Тим, който нарочно търсеше пукнатините в аргументите и сега намекваше, че ако има връзка между тези случаи, то убийствата би трябвало да са извършени в района на Лагуна Бийч или около него.

— Ако някой загине далеч от къщи — посочи Линда, — това прави връзката с останалите смъртни случаи тук по-малко очевидна. Тъкмо затова може да са я убили в Сиатъл.

— Сладуранката Джени Накамото — продължи да изброява Лили Уен-чинг.

— Евелин имаше дъщеря, с която често пиеха кафе заедно — поясни Линда. — Голяма красавица.

— Да. Джени. Хубава, умна. Студентка в Университета на Калифорния в Лос Анжелис. Имаше малък апартамент над нечий гараж в Уестууд. Някой я причакал в апартамента й, изнасилил я, като се прибрала, и я убил.

— Ужас! — възкликна Линда. — Не бях чула за това. Кога се е случило?

— Преди осем месеца, пет месеца след смъртта на майка й в Сиатъл.

Гъстото прекрасно приготвено еспресо започна да горчи на Тим.

Седнала на ръба на китайското легло, Лили остави чашата си на лакирания поднос, скръсти ръце на скута си и рече:

— Много грозен момент в убийството на Джени.

Забелязал плячка, кръжащият червеноопашатко се спусна в каньона.

С очи сведени към ръцете си Лили добави:

— Причината за смъртта е задавяне с монети.

Тим не повярва на ушите си:

— С монети?

Сякаш неспособна да ги гледа в очите, докато разказваше за това зверство, Лили продължи да се взира в ръцете си.

— Завързал ръцете на Джени зад гърба й, завързал й глезените, притиснал я към леглото и натъпкал фишек от монети в гърлото й.

— О, Господи! — ужаси се Линда.

Тим беше сигурен, че последното нещо, което Джени Накамото е видяла през замъгления си от сълзи поглед, са били жестоките разширени зеници, жадни за светлина, всичката светлина, нейната светлина.