Дийн Кунц - Добрият

— Нещо ново е станало — предположи Пит.

— Да, куп нови неща.

— Ще споделиш ли?

— Прекалено съм уморен да разказвам в подробности. Накратко Линда и аз трябваше да спечелим правото си да дишаме. Да си кажа правата, учудвам се, че още дишаме.

— Знам, че това не е нищо ново. Но ако, да речем, по някаква щастлива случайност успееш да му отрежеш квитанциите, това няма да реши въпроса, докато не отрежеш квитанциите и на оня, който го наема.

— Имам чувството, че неговите квитанции ще се окажат от стомана.

— И сега накъде? — попита Линда. — Ние сме като две мишки, към които се спуска ястреб, а никъде няма висока трева да се скрием.

Гласът й не бе задушен от страх и лицето й изглеждаше спокойно.

Тим се чудеше от какъв източник и от колко дълбоко идеше силата й.

— И още нещо — поде пак Пит. — Може да се окаже полезно. Имам приятел в отдела на полицията в Лагуна Бийч. Казва се Пако и на него може да се разчита както на изгрева на слънцето. Говорих с него поверително преди половин час. Поразпитах го за случая със „Сметана и захар“. Знам, че делото не е приключено, но работи ли се по него? Той каза, че не се работи. После каза, че Лили Уен-чинг така се е побъркала от скръб, че си въобразява, че трагедията не е приключила. Според нея ония, които са изтрепали семейството й, продължават да работят по въпроса, заради който са извършени убийствата.

— Лили е жената на Чарли — поясни Линда. — Вдовицата му.

— Какво искаш да кажеш с това „продължават да работят по въпроса“? — попита Тим.

— Тя смята, че някои от редовните клиенти на „Сметана и захар“ са умрели при подозрителни обстоятелства през последната година и половина след пожара.

Линда обгърна рамене с ръце и потрепери, сякаш някакъв внезапен скок във времето беше превърнал май в януари.

— Умрели при подозрителни обстоятелства? — сепна се Тим. — Кои са те?

— Пако не ми каза и аз не исках да разпитвам прекалено много, за да не предизвикам подозрения. Това, което е ясно, е, че те не вземат думите на Лили сериозно. След нейната тежка загуба не е трудно да повярваш, че се е побъркала от скръб. Но мисля, че за вас ще е добре да поговорите с нея.

— В най-скоро време — съгласи се Линда. Знам къде е къщата на семейството. Дано тя още живее там.

— Пако твърди, че живее. Не може да се раздели с нищо. Сигурно вярва, че ако се държи за миналото достатъчно силно, ще си върне семейството.

Тим съзря в изразителните зелени очи пълно разбиране на упоритата скръб, която Пит току-що бе описал.

— Дай ми новия си мобилен номер — помоли Пит. — Аз ей сега също ще си купя предплатен телефон и ще ти се обадя. Не звъни тук повече. Не биваше да забърквам Сантяго в това дори и най-малко.

— Не виждам какво повече можеш да направиш за нас — опита се да го спре Тим.

— Ако не мога да направя много повече от това, което съм направил досега, значи съм жалко копеле. Дай ми новия си номер.

Линда го продиктува.

— И още едно нещо, което трябва да се знае, макар че сигурно вече го знаеш.

— Какво е то? — попита Тим.

— Не говоря на теб, вратарю. Говоря на хубавелката. Слушаш ли ме, хубавелке?

— С двете уши, светецо.

— Сигурно вече го знаеш, но да ти го кажа пак: не би могла да бъдеш в по-добри ръце, отколкото си сега.

Линда срещна погледа на Тим и заяви:

— Знам го от момента, в който той влезе в къщата ми и каза, че не разбира от модерно изкуство.

— Предполагам, че е трябвало да бъдеш там — каза Пит.

— Работата е там — обясни Линда, — че можеше да каже нещо друго или да не каже нищо и пак щях да знам, че съм в безопасност.

Седнал в леглото, зачетен в „Ракът — този неумолим бич“ на Тони Нулев, Крейт скоро забрави за зеления чай и бисквитите.

Тя беше майстор на повествованието, стилът й беше блестящ и уверен. Разбираше необходимостта от недоизказаното, но не подценяваше и хиперболата.

Повече от всичко друго на него му допадаше съблазнителното отчаяние, дълбоко вкоренената безнадеждност, отровната горчилка, която нямаше нито капка милост към оптимиста, който би пожелал да оспорва този мрачен мироглед.

От книгата на Нулев чиракът демон Уърмуд имаше много да научи за това как се отбиват невинни души от пътя към светлината. Че дори и наставникът му Скрутейп би могъл да препише някой трик.

Крейт също одобряваше гнева й. Макар че винаги го оставяше на заден план зад отчаянието, тя сервираше гнева си на малки порции, които бяха омайващо злобни и отмъстителни. За момент реши, че тя може да се класира като писателят на века или че поне ще му стане любимият писател над всички други.