Дийн Кунц - Добрият

Крейт не пазеше спомени и от детството си. Най-искрено му се щеше да се надява, че не бе имал детство, защото му беше отвратително да си представя как един малък Крейт с въшки в главата и лаеща кашлица си играе с пластмасови камиончета на пясъка, а в устата му липсват три зъба и от носа му виси сопол.

След като отключи двойния секрет, той влезе в къщата, заслуша се за миг в пустотата и после извика:

— Ехо, има ли някой тук?

Изчака малко и след като не получи отговор, затвори вратата зад себе си и запали няколко лампи в хола.

Обстановката беше прекалено натруфена за неговия вкус и прекалено женска. Неговото предпочитание към семплото беше така силно, че би живял щастливо като монах в най-спартанския възможен манастир, само дето на монасите не им разрешават да убиват хора.

Преди да реши окончателно дали да остане в този дом, Крейт обходи хола, прокарвайки пръсти по горните повърхности на рамките на вратите и високите мебели, и установи с удоволствие, че тези места бяха еднакво чисти с останалите, които се виждаха лесно.

Когато огледа възглавниците на дивана и тапицерията на креслата за петна от мазна коса и пот, не откри нищо. Нямаше нито едно петно и от храна или напитка.

Той освети с фенерчето под дивана и под бюфета. И тук нямаше вълма от прахоляк.

Като се убеди, че собствениците поддържат чистота в дома, отговаряща на неговите високи стандарти, Крейт се отпусна на дивана и вдигна крака на масичката.

Изпрати закодирано съобщение с кратко обяснение за станалото и поръча нова кола, значително количество боеприпаси и няколко джаджи, последна дума на техниката, които можеха да му дойдат добре за тази усложнена задача.

Посочи адреса, на който се беше устроил за момента, и поиска да го уведомят по кое време да очаква доставката веднага щом са в състояние да направят нужните изчисления.

После се съблече по долно бельо и отнесе връхните си дрехи в кухнята.

Тим караше под схлупващото се небе и бавно усилващия се вятър на нощта, без да има крайна цел, макар че докато криволичеше от улица на улица, избягвайки магистралите, постепенно се насочи на юг към крайбрежието.

Без да проявява и следа от тревога, Линда му разказа за Денис Джоли и големите месести части на ушите му, разрухата на шевролета и нуждата си от тоалетна.

Спряха на бензиностанция, напълниха резервоара с бензин и отидоха до тоалетната. В съседното магазинче той купи пакет ванилови бонбони против киселини.

Тим имаше нужда от тях за стомаха си, но Линда отказа. Непоклатимото й спокойствие продължаваше да го удивлява.

Когато потеглиха отново, той й разказа за шевролета, за пожарния кран, за дървената ограда и ненавременната поява на брадатия мъж с биреното шкембе.

— Значи ти стреля в гумите му и ги проби? — попита тя.

— Една от гумите, а може и две.

— Право на улицата, пред всички?

— Както беше тръгнало, нямаше време да слагам бариери и да изолирам мястото.

— Невероятно.

— Не е така. Знаеш ли на колко места на тази планета стрелбата по улиците е по-честа от карането на коли?

— Как става така, че един обикновен зидар изведнъж се изпълва с решимост да се изпречи на пътя на кола, карана от наемен убиец, и да й пробие гумите с куршуми?

— Аз не съм обикновен зидар, аз съм отличен зидар.

— Ти определено си някой, само не знам кой — каза тя и извади пълнителя от пистолета, който той бе взел на заем.

— Значи членуваме в един и същи клуб — отвърна той. — Кажи ми заглавието на една от книгите си.

— „Отчаяние“.

— Това заглавие на твоя книга ли е?

— Да.

— Кажи още някое.

— „Ракът — този неумолим бич“.

— Още някое.

— „Обезнадеждените и мъртвите“.

— Ще позная ли, ако кажа, че не са попаднали в списъка на бестселърите?

— Да, но все пак се продаваха не зле. Не ми липсва аудитория.

— Какъв е процентът на самоубийците сред нея? Нещо тук не ми е ясно. Ти казваш, че пишеш мъчителни книги, гадни, преливащи от емоции книги. Но като те погледне човек, никак не приличаш на клиничен случаи.

Зареждайки пълнителя с нови 9-милиметрови патрони от чантичката си, Линда каза:

— Не, не страдам от депресия. Аз просто си мислех, че би трябвало да страдам.

— Защо мислеше така?

— Заради тумбата от университета. Те всички са побъркани на тема края на света. А също и заради нещата, които се случиха.

— Какви неща?

Вместо да даде обяснение, тя продължи:

— За много дълъг период бях изпълнена с толкова гняв и отрова, че не ми оставаше място за депресия.