Дийн Кунц - Добрият

Той смени посоката на юг и премина от другата страна на пресечката. Не се канеше да преследва форда пеша, а да се отдалечи възможно най-много от уличката, където шевролетът гореше като катран в ада.

Когато полицията намереше колата, можеше да обиколят района и да се огледат за подозрителни пешеходци. Макар че имаше имунитет спрямо пълномощията им, Крейт предпочиташе да не си усложнява положението чрез вземания-давания с тях.

От изток долетя воят на сирени.

Без да се затича, той никога нямаше да се затича, Крейт ускори темпо, крачейки с мълчалива увереност. С повдигната брадичка, изпънати рамене и изпъчени гърди той продължи да се движи със стойката на принц, излязъл на вечерна разходка за добро здраве, и единственото, което му липсваше за пълна прилика, беше бастун със сребърна дръжка и света от придворни.

Той извървя почти цялото разстояние до ъгъла, докато воят на сирените се усилваше и приближаваше, и после до следващия ъгъл, докато заглъхна.

В един момент се намери в квартал с прилични двуетажни постройки. На фона на приятната южна калифорнийска нощ викторианските пищни дърворезби, комините с подредба на тухлите, прилична на плетена кошница, и стръмните покриви с фронтони изглеждаха не на мястото си и не във времето си.

Крейт спря под цъфналите клони на една джакаранда. На пътеката към къщата зад дървото бяха разхвърляни четири броя от местния вестник, увити в прозрачен, устойчив на капризите на времето полиетилен.

Обикновено, когато някой замине на почивка и забрави да помоли да не му носят вестници, съседите прибират пратките, за да не разберат крадците, че има лесна плячка. Фактът, че това не беше станало тук, говореше, че обитателите на този дом не бяха живели тук достатъчно дълго, за да влязат във връзки на взаимопомощ със съседите си, или че не се погаждаха с тях.

И в двата случая къщата предлагаше убежище, в което Крейт можеше да се освежи и да уреди да му изпратят наново всичко, от което се нуждаеше. Домът му беше необходим само за няколко часа и вероятността собствениците да се върнат в този кратък интервал беше малка.

А ако се върнеха, той щеше да ги оправи.

Събра вестниците и ги занесе на площадката пред входа.

Решетъчни панели, обвити с цъфтящ през нощта жасмин, закриваха входа от съседските погледи. Ароматът на цветчетата беше прекалено наситен за човек с неговия вкус към семплото, но завесата на зеленината му беше добре дошла.

Под светлината на джобно фенерче той огледа един от стъклените панели на входната врата. Никъде нямаше магнитна лента за алармена система.

От един кобур, по-малък от този за пистолета му, той извади уред за отваряне на ключалки марка ЛокЕйд, който се продава само на органите на закона.

Ако му се наложеше да избира без кое да тръгне — пистолета или ЛокЕйда, той щеше да се откаже от оръжието без никакво колебание. За по-малко от минута, че дори и по-бързо, ЛокЕйдът можеше да избута всичките езици на многоточково заключване и да отвори и най-надеждния касов механизъм.

А пистолетът далеч не беше единственото средство, с което можеше да изпълни задачата си. Той можеше да убие с какво ли не, включително и с набор от битови предмети, които повечето хора не биха се сетили да използват като оръжие. Не на последно място сред тях бяха стоманената пружина в поставката за рулото тоалетна хартия и разбира се, голите му ръце.

ЛокЕйдът обаче не само го улесняваше в работата, но и му даваше достъп навсякъде, осигуряваше му абсолютните права и власт на античните владетели преди появата на парламентите, когато никоя врата в кралството не би могла да бъде затворена пред Негово Величество.

Той изпитваше същите нежни чувства към своя ЛокЕйд, каквито един по-незначителен човек би могъл да изпитва към милата си стара майка или към децата си.

Крейт нямаше спомени за майка. Ако бе имал майка, тя трябва да беше умряла, но на него по му се вярваше, че в допълнение към всичко останало, по което той се различаваше от хората и ги превъзхождаше, идването му на този свят може да беше станало по по-различен път от този, следван от всички останали.

Нямаше представа какъв би могъл да бъде този специален път, ако не беше майка. Не беше си губил времето да размишлява над това, защото в края на краищата той не беше нито биолог, нито теолог.

Що се отнася до децата, той ги намираше за неразбираеми, скучни, брътвещи безсмислици, тотално необясними създания. Възрастните хабяха страшно много време за отглеждането на децата, в социалните услуги се хвърляха ужасни суми за тях, независимо от това, че те бяха малки, слаби и невежи и нямаха нищо, което да дадат на обществото в замяна.