Дийн Кунц - Добрият

— Един на петдесет хиляди? — каза на посоки Пит. — Но той и не желае да бъде другояче. Той е в една много малка група от хора, Линда. Познавам няколко други от наградените с този медал. Те се различават по много неща и са на различни възрасти, някои са чак от времето на Втората световна война. Ала в някои отношения те всички си приличат. Нещото, и това наистина е много впечатляващо, нещото, което никой от тях не прави никога, е да говори за това, което са извършили в миналото. И ако ги натиснеш, виждаш, че се притесняват, когато ги мислят за герои. Не знам дали те са родени с тази скромност, или са я придобили благодарение на преживяното, но знам, че аз никога няма да я имам.

Отидоха в кухнята.

Мери стоеше до мивката и белеше ябълки за пай. Линда се обърна към нея:

— Госпожо Кариър.

— Да.

— Благодаря ви.

— За какво, миличка?

— За сина ви.

Пред него се отваряше безкрайната шир на небето и на планините, и на зелените ранни царевични полета и над тази шир се простираше тишината на растежа в природата и на човека, търпеливо грижещ се за него.

Тим беше спрян на отклонението от магистралата, където трябваше да почака малко, и после беше пропътувал към осемстотин метра по пътя към фермерската къща.

На два етажа, просторна, но в никакъв случай не разкошна, къщата приветстваше света с веранда, която я обикаляше от всичките страни. Бялата дъсчена облицовка по стените беше така безупречно поддържана, че дори под яркото слънце на Средния запад никъде не се виждаше олющена боя или и най-малкото захабено петънце.

Беше виждал къщата на снимка преди, но никога не беше я посещавал.

Беше облечен в единствения си костюм, една от двете бели ризи, които притежаваше, и нова връзка, купена специално за случая.

На излизане от колата беше оправил възела на връзката, изтупал предницата на сакото си от мъх, ако имаше такъв, и погледнал надолу да се увери дали не трябва да излъска още малко обувките си, като ги потърка на задната страна на крачолите си.

Приятен млад мъж, облечен по-неофициално, беше излязъл да го посрещне и го беше довел до входната веранда, предлагайки му изстуден чай.

И сега Тим седеше в прекрасен люлеещ се стол на верандата с чаша чудесен чай в ръка.

Чувстваше се прекалено едър, тромав, странно облечен, но не и не на място.

На всички страни на верандата имаше люлеещи се столове и плетени кресла, дива™ и малки масички, създаващи впечатлението, че съседите идват отвсякъде по вечерно време да се насладят на обширната веранда и да поговорят за времето.

Тя не го накара да чака. Появи се в ботуши, жълтокафяви джинси и ослепително бяла блуза, много по-неофициално облечена от единствения предишен случай, когато я беше виждал.

Каза й, че му е приятно да я види отново, тя отговори, че удоволствието е нейно, и го накара да почувства, че говори истината.

Тя беше на седемдесет и пет години, висока, стройна, с късо подстригана буйна побеляла коса, сините й очи бяха ясни и прями.

Ръкува се с него и стисна ръката му дружелюбно, както и миналия път. Ръцете й бяха здрави, потъмнели от слънцето и работливи.

Те пиеха чай и си говореха за царевичната реколта и за коне, нейна любима тема, и за радостите на лятото в Средния запад, където тя бе родена и отрасла и където се надяваше да си остане докрай. После той подхвана:

— Госпожо, дошъл съм с молба за услуга, която е много важна за мен.

— Кажете какво ви е нужно, сержант Кариър, и аз ще направя всичко, каквото мога.

— Дошъл съм с молба за лична среща с вашия син и е жизненоважно вие лично да говорите с него за това.

Тя се усмихна.

— За щастие ние винаги сме били в много добри отношения с него, с изключение на единствения месец, когато служеше във военния флот и беше решил, че трябва да се ожени за момиче, за което аз бях твърдо убедена, че е неподходящо за него.

— Как завърши това, госпожо?

— За голямо мое облекчение и смях той откри, че момичето няма ни най-малко желание за женитба с него.

— Аз се женя другия месец.

— Поздравявам ви, сержант Кариър.

— И съм твърдо убеден, че тя е най-добрият избор.

— Вие сте на повече години от сина ми тогава и, струва ми се, по-разумен.

Те поговориха за Линда известно време, после за желаната среща и причината, поради която я желаеше, и макар да не й разказа всички подробности, той й каза повече, отколкото беше възнамерявал.

В червеното зарево на залеза вечнозелената гора стоеше сякаш под купола на благоуханно безмълвие, като катедрала, в която богомолците бяха само бухали, чиито молитви се изчерпваха с една дума.