Дийн Кунц: Добрият

Мики се обади и Тим заговори:

— Хей, Мики, ще трябва да отложа посещението си за известно време.

— Велики Боже, Тим, какво става у вас?

— Записваш ли с видеокамерата?

— Как да не записвам, това е къде-къде по-добро от детските ти рождени дни, момчето ми.

— Мики, внимавай да не те видят. Снимай отвътре. Използвай обектива за увеличаване на образа и гледай да хванеш колкото се може повече лица, колкото се може по-отблизо и ясно.

Мики замълча за момент, после попита:

— Мръсни копелета ли са това, Тим?

— Може би да.

Той се представи като Стив Уентуърт, което би могло да бъде истинското му име или само едно от имената му.

Личната му карта беше със снимка, убедителни холографични елементи и надпис ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ.

Висок, атлетичен, с ниско подстригана коса и аскетични черти на красив монах, той имаше достоверен вид. Може би прекалено достоверен.

Родният му южняшки акцент беше облагороден от елитно университетско образование.

Уентуърт пожела да говори с Тим насаме в малкия кабинет на долния етаж. Тим настоя Линда да присъства.

Уентуърт се опъна:

— Това е привилегия, която не мога да предложа на никого другиго, освен на вас.

— Ние двамата сме едно — отказа да направи компромис Тим.

Доведоха я от трапезарията, където я държаха под предлог, че искат да я разпитат.

Къщата гъмжеше от агенти. Ако бяха агенти.

На Тим му напомняха на орките от „Задругата на пръстена“.

Линда влезе в кабинета и се обърна към Уентуърт:

— Той има нужда от лекар за ухото.

— Имаме лекари тук, но той не дава да го пипнат — отвърна Уентуърт.

— Кръвта вече почти спря — успокои я Тим.

— Защото си целия в съсиреци. За бога, Тим.

— Не ме боли — излъга той. — Изпих два аспирина.

Майка му и Пит бяха задържани в стаята за развлечения.

Някой уж щеше да взема показания от тях.

Майка му вероятно си мислеше, че вече са вън от опасност. Може и да бяха.

Трупът на убиеца беше прибран в чувал и изнесен от къщата на носилка. Никой не направи снимки, преди да го преместят. Ако имаше представители на съдебната медицина, те бяха забравили да си донесат инструментите. Нямаше никакви признаци, че се събират доказателства.

Уентуърт затвори вратата, Тим и Линда седнаха на канапето.

Агентът се настани на стол и кръстоса крака. Имаше спокойния вид на господар на вселената.

— Голяма чест е да се запозная с вас, господин Кариър.

Тим усети аналитичния поглед на египетско зелените очи на Линда и отвърна на Уентуърт:

— Не искам да се говори за това.

— Разбирам. Но това е истината. Ако не бяхте човекът, който сте, нямаше да съм тук и тази история нямаше да е свършила нито за вас, нито за госпожица Пакит.

— Това ме учудва — призна Тим.

— Защо? Защото смятате, че не сме на вашата страна в борбата?

— Не съм ли прав?

Уентуърт се усмихна.

— Прав или не, дори в този свят, където всичко се мени през цялото време, някои неща трябва да останат недосегаеми. В името на принципиалната реконструкция някои неща трябва да се уважават, включително хора като вас.

— Каква е тази „принципиална реконструкция“?

Уентуърт сви рамене.

— И ние като всички си имаме жаргон.

— Нищо не разбирам — обади се Линда.

— Той ще ни каже някаква истина — поясни Тим.

— Някаква?

— Възможно най-малката.

— Бих предпочел нищо да не ви казвам — потвърди Уентуърт. — Но вие, вие няма да се успокоите, докато не разберете.

— Не сте от ФБР, нали? — попита Линда.

— Ние сме това, което е нужно да бъдем, госпожице Пакит.

Костюмът му носеше белезите на скъпа ръчна изработка, а часовникът му струваше колкото годишната заплата на агент от ФБР.

— Нашата родина, Тим, трябва да направи някои отстъпки.

— Какви отстъпки?

— Не можем да продължаваме да я караме както преди. В името на благоденствието трябва да започнем да се задоволяваме с по-малко. Прекалената свобода нарушава реда и спокойствието.

— Опитайте се да убедите в това гласоподавателите.

— Ние си имаме наши методи на убеждение, Тим. Един от тях е да насаждаме страхове. Спомнете си например проблема с У2К — очаквания срив на всички компютри в полунощ. Крах на електронната цивилизация. Ракети с атомни бомби се разхвърчават безконтролно. Хиляди часове новини по телевизията и безчетни километри вестникарски репортажи раздухаха ужаса от У2К.

— Само че нищо не се случи.

— Тъкмо там е работата. От колко време насам новините не вещаят нищо друго, освен гибел? Мислите ли, че това е случайно? Електропроводите причинявали рак. Ама разбира се, че не причиняват. Каквото и да сложиш в уста, щяло да те убие, да не говорим за пестицидите, торовете. А продължителността на живота се увеличава и здравето на хората се подобрява с всяко десетилетие. Страхът е като чук. Когато успееш да набиеш на хората в главите, че съществованието им виси на много изтънял косъм, можеш да ги закараш, където трябва.