Дийн Кунц - Добрият

— Влезте с взлом и у тях тогава. Защо трябва да се избиват толкова хора?

— Ако амбициозен прокурор или непокорен журналист ги потърсеше, кой знае какво биха си спомнили — или биха се престорили, че си спомнят. „О да, чух ги как планират да заложат бомба в посолство. И след няколко месеца това се случи.“ Хората умират да попаднат в центъра на вниманието, да получат известност.

— И тогава се взема решение — заключи Тим — да се ликвидират всички, които биха могли да се престорят, че са дочули нещо на терасата във въпросния ден.

Елегантните пръсти на Уентуърт забарабаниха по облегалките на стола. Това беше първото движение на ръцете му, откакто беше седнал.

— Рисковете са огромни, господин Кариър. Четвъртото нещо, което се случи, е че звездата на сенатора изгря. Има шанс той да стане следващият ни президент. Което ще бъде много добре. Той е наш човек от двадесет години, от първите ни дни.

— Човек на това ваше правителство в сянка?

— Да. Ние сме много силни в бюрократичните системи, в органите на закона, в разузнавателните агенции, в Конгреса, но сега ни се отваря възможност да проникнем дори в Овалния кабинет.

Уентуърт си погледна часовника и стана от стола.

— Човекът, когото убих? — попита Тим.

— Просто оръдие. Добра работа вършеше доста време, но нещо жиците му взеха да дават накъсо.

— Как му беше истинското име?

— Няма значение. Той не играеше никаква специална роля. Като него има мнозина.

— Мнозина — промърмори Линда.

Уентуърт сплете пръсти и изпука ставите си.

— Когато разбрахме, че е започнал да преследва вас и семейството ви, господин Кариър, трябваше да се намесим. Както казах, някои неща трябва да се уважават в името на принципиалната реконструкция.

— Но нали това е само жаргон.

— Да, вярно, но зад жаргона се крие философия, в която ние вярваме и според която се стараем да живеем. Ние сме хора с принципи.

Тим и Линда станаха от канапето, Уентуърт оправи възела на връзката си и издърпа маншетите на ризата си.

— В края на краищата — усмихна се той, — ако мъже като вас не бяха защитавали така самоотвержено родината си, нямаше да има какво да реконструираме сега.

С това на Тим хем беше оказано уважение, хем беше сложен на място.

Преди да излезе в коридора, сложил ръка на бравата, Уентуърт предупреди:

— Ако се опитате да разгласите това, което ви казах тук, ще ви помислят за параноичен глупак. Ние ще се постараем за това, имаме достатъчно влиятелни кадри в средствата за масова информация. А после ще дойде ден, когато в пристъп на безумие ще убиете госпожица Пакит, цялото си семейство и след това ще се самоубиете.

Линда побърза да защити Тим.

— Никой няма да повярва, че той е способен на това.

Уентуърт вдигна вежди.

— Герой от войната, изпитал неописуеми ужаси, страдащ от посттравматичен стрес, изпада в умопомрачение и извършва масово убийство? Госпожице Пакит, на фона на небивалиците, в които обществеността е накарана да повярва в наши дни, това ще го изгълтат като лъжичка сладолед.

Той излезе.

Линда попита:

— Тим? Герой от войната?

— Не сега — помоли той и я изведе в коридора. Уентуърт напусна къщата през предния вход и остави вратата отворена. Тим я затвори.

Всички орки си бяха тръгнали.

Майката на Тим и Пит бяха в кухнята.

Тя имаше вид на подгонено животно, а Пит възкликна:

— Какво, по дяволите, беше това!

— Заведи мама и Линда у вас.

— Аз оставам тук — възпротиви се Линда. — А ти трябва да се погрижиш за ухото си.

— Послушай ме. Иди у Пит. Аз имам да свърша едно-две неща. Ще се обадя на татко и ще му кажа да се прибере и да ме заведе до болницата. После всички ще се срещнем у Пит.

— А след това? — попита тя.

— След това ще си продължим живота.

Телефонът и звънецът на вратата зазвъняха едновременно.

— Съседите — рече Тим. — Няма да говорим с тях, докато не сме се уточнили помежду си какво да разказваме.

Когато Пит си тръгна с Линда и Мери, Тим отиде в гаража и взе нож за килими от шкафа с инструменти на баща си.

Изряза окървавените части от пътеката на стълбите и в коридора на горния етаж, сложи ги в чувал и ги изнесе на боклука.

Телефонът и звънецът на вратата звъняха периодически, но вече не така често.

Колкото и да бе странно, нито малката декоративна възглавничка, нито голямата възглавница от креслото имаха петна от кръв. Той ги върна на местата им в хола.

Събра парчетата от нарязаната картина и гилзите от горния етаж и също ги изнесе на боклука.