Дийн Кунц - Добрият

— И къде е това?

— В бъдещето на отговорния живот в един добре управляван свят.

Уентуърт не си служеше с никаква жестикулация.

Ръцете му не мръднаха от облегалките на стола. Грижливо поддържаните му нокти блестяха сякаш току-що бяха лакирани с прозрачен лак.

— Бъдещето на отговорния живот — повтори Тим замислено.

— Изборите се печелят главно от глупци и лъжци. Когато политиците направляват страната към необходимата реконструкция на системите, може да им се оказва подкрепа, но когато водят лоша политика, трябва да се саботират на всяка крачка отвътре.

Тим се бе вторачил в тънката коричка засъхнала кръв, оставена от ножа върху лявата му длан.

— Само почакайте — продължи Уентуърт — докато… хм, да кажем, заплахата от удара с астероид се раздуха през следващите години. Ще видите как бързо хората ще се съгласят на немислими жертви, когато се захванем да обединим планетата, за да създадем огромна система за отклоняване на астероиди в дълбокия космос.

— Има ли наистина приближаващ се астероид? — попита Линда.

— Може и да има — отвърна Уентуърт.

Все още загледан в засъхналата кръв на дланта си, Тим попита:

— Защо Линда беше набелязана?

— Преди две и половина години двама мъже се срещнаха за час на кафе на терасата на „Сметана и захар“.

— Какви мъже?

— Единият от тях работеше тайно за един от сенаторите в САЩ като негов представител пред чужди лица. Сенаторът не искаше да се знае, че е имал контакт с тях.

— Що за чужди лица?

— Аз бях прекалено щедър с информацията, господин Кариър. Другият мъж беше дълбоко засекретен агент на една от тези чужди среди.

— Просто са си пили кафе в „Сметана и захар“.

— Взаимната им недоверчивост налагаше да се срещнат на безопасно обществено място.

— И аз съм била там тогава? — попита тя.

— Да.

— Но аз нищо не съм забелязала — възмути се тя. — Нито пък съм чула какво си говорят.

Тим отначало беше помислил, че Уентуърт е на около четиридесет години, но при по-внимателно вглеждане се виждаше, че е между петдесет и шестдесет — цели 15 години бяха заличени с инжекции с ботокс от прекалено изопнатото му чело и опънати клепачи.

— Чарли Уен-чинг — обясни Уентуърт — много държеше на своята стена на славата.

Линда се намръщи.

— Имате предвид снимките на постоянните му клиенти?

— Той непрекъснато щракаше нови с дигиталната си камера и сменяше снимките на стената. Във въпросния ден той снима вас и други от редовните клиенти на терасата.

— Той ме е снимал неведнъж, но мисля, че знам за кой ден става въпрос.

— Сътрудникът на сенатора и чуждият агент не бяха от редовните посетители и Чарли не ги е снимал. Те не са обърнали внимание на бързите снимки, които той е направил на другите посетители.

— Обаче техните образи са се появили на заден план в другите — досети се Тим.

— И какво от това? — удиви се Линда. — Никой не е подозирал кои са те.

— Само че през следващата година се случиха четири неща — продължи Уентуърт.

— Първо — предположи Тим, — в политическите кръгове и пресата се е разчуло, че тайният представител е свързан със сенатора.

— Да. А тайният агент беше публично идентифициран като един от главните стратези на голяма терористична организация.

— Какво беше третото? — попита Линда.

Уентуърт прекръстоса крака. Чорапите му бяха дело на голям дизайнер, с геометрични мотиви в синьо и червено.

— Синовете на Чарли, Майкъл и Джоузеф, създадоха интернет страница. Много добре направена. Първа стъпка към разработването на верига кафенета „Сметана и захар“.

— Писаха за тях в някакво бизнес списание — спомни си Линда.

— Хората започнаха да посещават страницата. В галерията на редовните посетители имаше около двеста от любимите снимки на Чарли — на някои от тях се виждаха съвсем ясно лицата на представителя и агента.

— Сътрудник, който се среща тайно с еквивалента на Осама Бин Ладен — това може да съсипе политическата кариера на сенатора.

— Че и цялата му политическа партия — добави Уентуърт.

— Но с вашите възможности — каза Линда — бихте могли да влезете незаконно в страницата и да изчистите снимките.

— Направихме каквото можахме. Но ако нещо се появи в интернет, то си остава някъде завинаги. Освен това Чарли си беше запазил снимките на дискове, които беше заключил в сейфа на „Сметана и захар“.

— Бихте могли да влезете с взлом и да ги откраднете.

— Той често даваше копия на клиентите, които снимаше.