Владимир Количев: Брат, стреляй пръв

— Мамо, аз съм — потръпвайки, каза Никита.

— Аа, Никита… Върна ли се?

Най-после го позна. Дори се хвърли да го целува. Никита я прегърна и едва не се разплака, но не от радост, а от унижение.

Веднага разбра какво е станало. Майка му се беше пропила заедно с баща му. От спретната соцдама се бе превърнала в немарлива алкохоличка. Как бе възможно да се случи подобно нещо…

— Къде е татко?

— На работа.

Дори не успя да се зарадва на новината, че баща му все пак се е уредил на работа, когато майка му отново го срази, сякаш го удари с нещо тежко по главата:

— Отиде да събира бутилки…

Никита никога не се бе чувствал толкова отвратително както сега.

— А ти, синко, случайно да носиш някоя бутилчица? — попита майка му.

И така се развълнува, че чак се разтрепери цялата — чист алкохолизъм в последна фаза. А преди едва близваше чашката с винце, и то на големи празници. Ето какво може да направи водката с човека. И двамата бяха стигнали дъното — и майка му, и баща му.

— Случайно да носиш…

Никита мрачно огледа единствената стая със скъсани тапети. За мебели служеха една-единствена маса и някакъв стол, без да се брои сложената върху тухли дъска, жалко подобие на пейка. Двата мръсни матрака едва ли можеха да се отнесат към категорията „мека мебел“.

— А може би все пак ще отскочиш да вземеш, а?

Никита имаше някакви пари у себе си, но съвсем малко, щяха да стигнат само за няколко бутилки.

— Ще отскоча… Но ми обещай, че повече няма да пиеш.

— Какви ги приказваш, сине — оживи се майка му. — Разбира се, че няма повече… Разбира се, че няма… Как може… Край, днес за последно и повече няма. Честна дума!

Никита отиде до магазина, купи две шишета водка по половин литър и хляб за мезе. Подозираше, че майка му не е слагала залък в устата си много отдавна.

Предположенията му се оказаха верни. Майка му се нахвърли като невидяла и на водката, и на хляба. Никита едва не се разплака, докато я гледаше. Даже и в най-страшния си сън не беше виждал такава ужасна гледка: майка му гладна като вълк, пияна до несвяст, с лице на алкохолик. Но животът понякога е по-страшен и от най-кошмарните сънища.

Никита трябваше на всяка цена да измъкне родителите си от зловонната яма, в която бяха попаднали. Наистина смяташе да го направи, но все още не знаеше как.

Ето го стария двор, стария блок. Хубав блок беше. Бяха го строили специално за номенклатурния елит. Имаше разкошни апартаменти с просторни стаи и високи тавани. А и самият квартал беше престижен.

В този блок някога беше живял и Никита. Общата площ на четиристайния им апартамент беше над сто квадрата. Бяха му правили ремонт по специална поръчка. Беше обзаведен със специални вносни мебели от Италия, голяма рядкост за времето си, аксесоари за баня, видео, огромен магнетофон „Шарп“. Всичко това беше някога. Беше… Вече го нямаше…

Никита влезе във входа и с широка крачка мина покрай скучаещата портиерка.

— Къде отивате, младежо? — тръгна тя след него.

— Свой съм — небрежно каза Никита.

Свой човек… Трудно беше да се повярва на това. Та нали не беше облечен с модерен скъп костюм, с вратовръзка за еди–колко си кинта, а в мизерна войнишка униформа. Вместо с лачени обувки беше с груби кубинки.

Както и преди, в блока живееха само важни клечки — „другари“, голяма част от които не бяха загубили високото си положение и до днес. А децата им със сигурност не влизаха в казармата…

Никита се качи с асансьора на четвъртия етаж и спря пред масивна блиндирана врата. Над звънеца видя монтирана видеокамера. Вратата беше сменена, но зад нея се простираше неговият апартамент. Трябваше да възстанови справедливостта.

Звънна на звънеца. След около една минута вратата се отвори. От нея се показа някакъв нагъл рижав тип. Мъжът с масивна долна челюст и рибешки очи го погледна небрежно и сякаш с неохота подхвърли:

— Значи се върна, войниче…

— Вие какво, да не сте ме чакали случайно? — също толкова небрежно му отговори Никита.

— Е, казвай какво искаш? Старците сигурно не са ти писали, че са си сменили апартаментчето. Аз живея вече тука. Та така…

— Напротив, написаха ми, че са загубили апартамента си…

— Загубили? Хм… Точно така, загубиха го на пътя… А аз го прибрах… Ха-ха-ха!

Мъжът се изсмя ужасно ехидно и нещо изкъркори в корема му — може би коктейл от черен хайвер и скъп коняк.

— Било е замяна — каза Никита, присвивайки хищнически очи.

— Че какво друго? — отговори мъжът и го погледна подозрително.