Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Трейси го изгледа, без да мигне.

— Не е нужно да използвате такъв език.

— Тя е права, Озеров. Аз ще я изпратя…

Но в същия момент Трейси хвана края на вратовръзката на Озеров, която заплашваше да се потопи в кафето й, и той се хвърли срещу нея, сграбчи я за яката и я изправи на крака. Копринената й блуза се разкъса, а невъздържаната постъпка привлече ненужно вниманието на клиентите и персонала. Задачата им трябваше да бъде изпълнена с най-малък шум, а Озеров я проваляше.

Аркадин се изправи и тихо рече:

— Пусни я. — Когато Озеров продължи да я държи, добави още по-тихо: — Пусни я, или още тук ще те наръгам.

Озеров сведе очи към острието на автоматичния нож, който Аркадин беше насочил към черния му дроб. Лицето му стана още по-тъмночервено, в гневните му очи проблесна нещо зловещо.

— Няма да забравя това — каза с леден тон и я пусна.

Тъй като продължаваше да гледа Трейси в лицето, не стана ясно на кого го казва, но Аркадин предположи, че се отнасяше и за двамата. Преди да се случи нещо още по-лошо, Аркадин заобиколи масата, хвана Трейси за лакътя и я изведе от кафенето.

Снежната виелица продължаваше с пълна сила и почти веднага косите и раменете им побеляха.

— Е, това беше интересно — рече тя.

Аркадин се вгледа в лицето й, но не забеляза страх.

— Опасявам се, че си спечелихте много лош враг.

— Върнете се вътре — каза Трейси, като че ли не го беше чула. — Без палто ще умрете от студ.

— Мисля, че не разбирате…

— Знаете ли къде е „Дома“?

Той примигна. Тя не слушаше ли какво й се казва? Ала приливът, върху който се носеше Трейси, го отвеждаше все по-далече от познатия бряг.

— Ресторантът на крайбрежния булевард, където е Ермитажът ли? Всички го знаят.

— В осем часа довечера. — Хвърли му една от патентованите си усмивки и го остави сред снега под погледа на разгневения Озеров.

Момичето, което беше взел погрешно за Трейси, си бе отишло, но Аркадин все още различаваше мокрите следи от стъпките й в пясъка, отвъд линията, до която стигаха вълните. Сега във водата имаше медузи, бяха като от млечно стъкло и лъскави. В далечината мексиканка пееше по радиото тъжна ранчера 5 5 Мексиканска песен, изпълнявана от един певец в съпровод на китара. — Бел.прев. , а медузите като че ли се поклащаха в такт с музиката. Падаше нощ и черното небе пред него се обсипа със звезди. Аркадин се върна в манастира, за да запали свещи вместо електрически крушки и да слуша ранчера, вместо да пусне телевизора. Само за една нощ Мексико като че ли беше влязло в кръвта му.

Започвам да разбирам защо Аркадин и Озеров са смъртни врагове — каза си Борн, когато вдигна глава от бележника на Перлис. — Омразата е силно чувство, кара иначе умни хора да изглупяват, или най-малкото ги прави по-невнимателни. Може би най-после открих ахилесовата пета на Аркадин.

За момента беше прочел достатъчно. Затвори капака на депозитната кутия, прибра бележника в джоба си и натисна звънеца, за да покаже, че е приключил. Макар на пръв поглед да беше странно, че Перлис е използвал такъв старомоден метод, за да запише онова, което очевидно е считал за изключително важна информация, при по-задълбочен размисъл човек можеше да стигне до заключението, че в това има безупречна логика. Електронните медии бяха прекалено уязвими от незаконно проникване в тях по толкова много начини, че отговорът наистина беше написаният на ръка текст. Съхраняван в трезор, той беше в пълна безопасност и при нужда можеше да бъде безвъзвратно унищожен само с клечка кибрит. Днес пренебрегването на модерните технологии често пъти е най-добрата защита от компютърни хакери, които могат да проникнат и в най-съвършените електронни мрежи и да възстановяват файлове, считани за изтрити.

Диего Херера дръпна завесата, взе металната кутия, върна я на мястото й, затвори вратичката и двамата мъже я заключиха с ключовете си.

Когато излязоха от трезора, Борн каза:

— Имам нужда от услуга.

Диего го погледна в очакване, но премълча.

— Има един човек, който ме следи. В банката е и чака да се върна.

Сега Диего се усмихна.

— Ама разбира се. Мога да ви покажа вратата, която се използва от клиенти, които се нуждаят, да го речем, от по-висока степен на дискретност от обичайната. — Почти стигнаха до кабинета му, когато по лицето му премина сянка на загриженост. — Мога ли да попитам защо този човек ви следи?

— Не знам — отвърна Борн, — макар че, изглежда, хората се лепват за мен като мухи.