Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Леонид Аркадин, Вячеслав Германович Озеров… или Слава, както го наричаше Перлис… и Трейси Атъртън. Борн започна да чете, а по челото му изби пот.

Мокрият пясък и солената вода жвакаха между пръстите на краката на Аркадин. Момичета в оскъдни бикини и хилави позьори по шорти за сърф, които стигаха под кльощавите им колене, играеха волейбол или тичаха нагоре-надолу по брега малко над линията, до която се разливаха високите вълни, стиснали бирени кутии в ръце.

Аркадин кипеше от гняв заради начина, по който Маслов и особено Озеров го бяха приклещили. Не се съмняваше, че Озеров беше убедил Маслов да го нападнат директно. Фронталната атака не беше в стила на Маслов. Той беше по-предпазлив, особено във време, така пълно с опасности за него и за Казанската групировка. Правителството го дебнеше и само чакаше да направи грешка. Засега, благодарение на задължени приятели и различни хитрости, изпреварваше с една стъпка Кремъл. Нито неговите следователи, нито прокурорите му бяха успели да изфабрикуват обвинения срещу него, които да издържат в съда. Маслов все още разполагаше с твърде много мръсотия, с която да очерни достатъчно ключови федерални съдии, за да отблъсква атаките.

Без да се усети, Аркадин беше нагазил в океана и водата започна да се издига над коленете му. Крачолите на панталоните му прогизнаха. Не обърна внимание. В Мексико можеше да се радва на свобода, каквато никога преди не беше изпитвал. Може би се дължеше на по-бавното темпо на живота тук, където удоволствието идваше от риболов, наблюдаване на изгрева и пиене на текила вечер, докато танцуваш с някоя черноока млада жена, чиято многоцветна пола се повдига при всяко завъртане около теб. Парите… поне такива суми, с каквито беше свикнал, тук бяха без значение. Хората печелеха скромно и бяха доволни.

Тъкмо в този момент я видя, или си помисли, че я е видял, да излиза от вълните като Венера, повдигната на блестяща розова раковина. Червеното слънце блестеше в очите му и го принуди да примигне и да закрие очи с ръка, но жената, която видя да се появява, беше Трейси Атъртън — висока, стройна, руса и синеока с най-широката усмивка, която бе виждал някога. Обаче това не можеше да е Трейси, защото тя беше мъртва.

Наблюдаваше я как се приближава. В един момент се обърна, погледна право в него и приликата изчезна. Аркадин й обърна гръб и се загледа отново в последните лъчи на залеза.

Аркадин беше срещнал Трейси в Санкт Петербург, в Ермитажа. От две години беше в Москва и работеше за Маслов. Тя беше там, за да види царските съкровища, а той за една от трудните срещи с Озеров, често завършващи с насилие. По онова време главният убиец на Маслов беше затрил хладнокръвно едно дете — малко, на не повече от шест години. За това злодеяние Аркадин беше направил лицето му на пихтия и му бе изкълчил едното рамо. Щеше направо да го убие, ако неговият приятел Тарканян не се беше намесил. След тази случка неприязънта между двамата беше продължила да се засилва, докато съвсем неотдавна пламна в Бангалор. Обаче Озеров, подобно на някой вампир, не можеше да бъде убит лесно. Аркадин се засмя и си каза, че следващия път ще забие дървен кол в сърцето му. Това, че Дмитрий Маслов беше продължил да ги принуждава да работят заедно, според Аркадин беше преднамерен садизъм, за което един ден щеше да си плати.

В онази мразовита утрин в Санкт Петербург той беше пристигнал рано, за да се увери, че Озеров не му е поставил някакъв скрит капан. Вместо това завари висока, стройна блондинка с огромни като слънчогледи сини очи и още по-широка усмивка да съзерцава един портрет на императрица Елизавета Петровна. Блондинката носеше дълго до глезените палто от еленова кожа с висока, боядисана в невероятно синьо яка, под което едва-едва се подаваше кървавочервена копринена блуза. Без каквито и да било предисловия тя го попита какво мисли за портрета.

Аркадин, който изобщо не беше обърнал внимание на картината, нито на нещо друго от експонатите в просторните зали, се вгледа в портрета и каза:

— Нарисуван е през 1758 година. Какъв интерес би могъл да представлява за мен?

Блондинката се обърна и го изгледа със същата обезоръжаваща напрегнатост, с каквато беше гледала картината.

— Това е историята на страната ви. — Тя посочи с тънкия си дълъг пръст: — Луи Токе, човекът, който я е нарисувал, е бил един от най-прочутите художници по онова време. Пътувал е чак от Париж до Русия по молба на Елизавета Петровна, за да я нарисува.