Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

— И сте имали лаптоп, който е откраднат.

— Точно така.

Мойра седеше, опряла дясното си рамо във вратата. Изведнъж й стана студено. Вътрешността на купето й се стори задушаващо малка, сякаш с присъствието си мъжът окупираше цялата задна седалка, обгръщаше я, опитваше се да проникне в нея. Въздухът като че ли започна да шуми и да трепти, сякаш виждаше пустинен мираж.

— Все още не мога да разбера защо се спряхте на мен?

— Госпожице Тревър, вие имате някои, нека ги кажем, уникални способности, които според мен ще бъдат безценни да намерите лаптопа и да ми го върнете.

— И тези способности са…

— Противопоставихте се успешно на „Блек Ривър“ и на АНС. Мислите ли, че бих могъл да намеря дори един частен детектив, който е успял да направи същото? — Той се извърна към нея и се усмихна с едрите си, ослепително бели зъби, които проблеснаха на фона на мургавото му лице и подчертаха острите скули и хлътналите дълбоко навътре като на ястреб очи. — Не е нужно да отговаряте. Не го казах като въпрос.

— Е, добре. Тогава аз ще ви попитам. Мислите ли, че тези тайни служби са замесени в кражбата?

— Възможно е — отговори след кратка пауза той. — Дори е вероятно.

Мойра скръсти ръце на гърдите си, като да се предпази от логиката му, която малко по малко подкопаваше решителността й, и от вълните тъмна енергия, които той излъчваше. Никога преди не се беше чувствала така — все едно се намираше близо до ускорител на микрочастици. Тя поклати енергично глава.

— Съжалявам.

Есай кимна. Като че ли нищо, което беше казала или направила, не го изненадваше.

— Независимо от всичко, това е за вас.

Подаде й един плик, който Мойра изгледа с нарастващо подозрение и мрачно предчувствие. Защо се чувстваше като Ева, приемаща ябълката на знанието? Въпреки това, сякаш подчинявайки се на нечия друга команда, ръцете й поеха плика.

— Моля ви. В това няма никакви уловки — каза Есай. — Бъдете спокойна.

Тя се поколеба за момент, но после отвори плика. Вътре имаше снимка от среща на един от най-важните агенти, които беше успяла да отмъкне от „Блек Ривър“, с директора по операциите на АНС.

— Тим Ъптън? Той къртица на АНС ли е? Не е някакъв монтаж, нали?

Есай не отговори нищо, затова тя сведе очи и зачете прикрепения към снимката лист с посочени в него часове и места на тайни срещи на Ъптън с различни членове на АНС. Мойра въздъхна дълбоко, облегна се назад в седалката и бавно затвори плика.

— Изключително щедър жест от ваша страна.

Есай сви рамене, като че ли не се беше случило нищо, а в този момент като по команда ролс-ройсът намали скоростта и спря край тротоара.

— Довиждане, госпожице Тревър.

Мойра успя да хване дръжката на вратата, но след това се обърна към брадатия мъж и попита:

— И така, защо вашият лаптоп е толкова ценен?

На лицето на Есай се появи усмивка, широка като лъча на фар.

Борн пристигна в Лондон в потискащо навъсена, ветровита утрин. По течението на Темза се вихреше дъжд като мъгла, който забулваше Биг Бен и спусналите се ниско, натежали като олово облаци, притиснати във високите модерни сгради на града. Въздухът беше изпълнен със силна миризма на петрол и въглищен прах, но може би това бяха частици от индустриалните райони, шибани от вятъра.

Супаруита му беше казал адреса на апартамента на Ноа Перлис. Това беше единствената конкретна следа, оставена от него от времето, когато е бил жив и което сега бе забравено. Седнал на задната седалка на таксито по пътя от летище „Хийтроу“, той се взираше в минаващия покрай него пейзаж, без да вижда каквото и да било. Сега имаше цели отрязъци от време, когато забравяше, че беше имал живот преди амнезията. Но понякога, подобно на плесница, откъслеци от него изскачаха неочаквано на повърхността, за да му напомнят за липсващите спомени, които никога нямаше да се върнат отново. В първия момент се почувства някак смален, като човек, който живее половин живот, живее със сянка, която не може да види и дори поне малко да почувства. Въпреки това тя бе там, беше част от него, можеше за малко да я докосне по досадно ограничен начин — само някакви проблясъци в най-далечната периферия на зрението му.

Точно това му се беше случило в Бали, когато преди няколко седмици, опитвайки се да намери Супаруита, се бе изкачил до първия храм в комплекса Пура Лемпуянг. Застанал на същото място, което сънуваше, беше открил, че във времето преди амнезията там трябваше да се срещне с Холи Мари Моро. Беше изплувал спомен. Спомни си как беше наблюдавал от прекалено голямо разстояние, за да й помогне, докато тя падаше надолу по стръмната поредица от каменни стъпала към смъртта си. В действителност, както бе открил след това, скрит в сянката на високите каменни порти, Ноа Перлис я беше блъснал.