Робърт Лъдлъм - Господството на Борн

— Преследвам Семид Абдул-Кахар от три години — започна разказа си Ребека, докато излизаха по пътя, по който бяха влезли в синагогата. — Той държи около дванадесетина двойници, които изглеждат като него и имитират говора му. Обикновено тях изпраща на публичните места, където трябва да се яви. Самият Семид Абдул-Кахар може да бъде видян на записите, които хората му периодично изпращат на „Ал Джазира“. Проучила съм ги в най-дребните детайли. Знам как изглежда истинският Семид Абдул-Кахар. На практика никой друг освен помощниците му не може да го разпознае.

Фактът, че арабинът има двойници, коренно промени плановете на Борн. Борис му беше казал, че Семид Абдул-Кахар е в Дамаск. Вече усещаше обаче, че синагогата е само уловка. Ако е така, значи лидерът на „Джамията“ би следвало да е в „Ел-Габал“. От това произтичаха много други последствия и не на последно място предположението, че фазата на планирането на терористичното нападение приключва и започва етапът на извършването му, което му оставя съвсем малко време, за да проникне в „Ел-Габал“, да постави СИМ картите и да задейства взрива, поставен от дон Фернандо в дванадесетте каси с картечни пистолети ФН СКАР-М Мк 20.

Искаше да влезе в „Ел-Габал“ сам, но осъзна, че помощта на Ребека му е абсолютно необходима. Само тя можеше да разпознае Семид Абдул-Кахар. Ако той наистина беше в сградата, Борн нямаше намерение да изпусне възможността да го убие. Арабинът беше истинската заплаха. След смъртта на Ел-Ариан той оставаше сърцето и душата на „Северий Домна“ и без неговата подкрепа организацията щеше толкова да отслабне, че Сорая, Питър и екипът им щяха без проблем да се справят с нея. Но ако Семид оцелееше някак, щеше да я хване с желязна ръка и предвид факта, че членовете й заемаха важни постове в бизнеса и политиката, възможностите му да осъществява терористични актове щяха да нараснат неимоверно — нещо, което Борн не можеше да позволи да се случи.

Докато излязат на улицата, той разказа на Ребека за „Ел-Габал“ и задачата си.

— Мисля, че Семид Абдул-Кахар е там. Знам как да вляза, също както ти знаеше как да влезеш в синагогата, без да те забележат — завърши той. — Или идваш с мен, или пътищата ни се разделят тук.

За нейна чест тя не се поколеба нито за миг. Отидоха с такси до гарата, където той отключи шкафчето и извади раницата, пълна с нужните приспособления, които си беше набавил. Ребека го наблюдаваше с лека усмивка.

— Какво толкова смешно има? — попита Борн, докато излизаха.

— Нищо особено. — Тя сви рамене. — Просто аз се оказах права, а шефовете ми — не. — Усмивката й стана по-широка. — Няма нищо случайно в това, че обслужвах полета ти от Мадрид.

— „Мосад“ ме следи.

— Смяташ, че съм от „Мосад“ ли?

Без да отговори, той я поведе по широките улици, които отиваха към „Шукри Куатли“ И двамата бяха облечени като сирийци и никой не им обръщаше внимание. Ребека се беше забрадила като мюсюлманка.

— Аз те следях — каза тя. — Когато установих връзката между Семид Абдул-Кахар и „Северий Домна“, разбрах, че пътищата ни ще се пресекат. Измисленото ти име не ме заблуди. Видях те на снимката и те разпознах от фотографиите, която имаме в архивите си.

— Значи не се обиди, че изчезнах и те оставих.

— Честно казано, очаквах нещо такова.

— Дължа ти сметката.

— Смятай, че съм те почерпила.

— Е, аз пък те вземам със себе си.

— Шефовете ми и представа си нямат колко грешат относно теб — изсмя се тя.

— Нека да остане така.

След двадесет минути стигнаха до района около комплекса на „Ел-Габал“. Въпреки че минаваше два часът през нощта, помещенията бяха ярко осветени. Свит в сенките, Борн отбеляза оживената дейност и нарасналия брой пазачи. На рампата и около нея гъмжеше от въоръжени мъже. Камионите още не бяха пристигнали, но по улицата се чуваше шумът от приближаването на първия от тях. Разполагаше с по-кратко време, отколкото си мислеше, най-много час, а може би и по-малко.

Ребека приклекна до него в мрака и попита:

— Сигурен ли си, че можеш да ни вкараш вътре? Сградата е пълна с въоръжени пазачи.

Борн отвори ципа на раницата.

— Само ме наблюдавай — отвърна той.

Борис седеше в денонощното кафене, вдигнал крак на стола. Докторът, когото беше измъкнал от леглото, за да почисти и превърже раната му, поиска неприлично голям хонорар, въпреки че се познаваха отпреди. На Борис вече му беше все едно.

Когато излезе от синагогата, прекара около половин час, лутайки се безуспешно из лабиринта от улички на „Баб Тума“ в търсене на Берия. В сърцето си усещаше отворена черна яма, в която искаше да погребе директора на СВР. После изведнъж, сякаш с прещракването на някакъв ключ, нещо се промени. Може би заради болката, която беше станала толкова нетърпима, че едва стъпваше на левия си крак, или пък адреналинът се оттегли от кръвта му и почувства изтощението си. Берия щеше да почака — трябваше да се погрижи първо за себе си.